I Quit, My Guardian Angel Is Drunk

Изкуствена кръв

2008-06-15T17:59:00.005+03:00

Публикуван в Капитал LIGHT #21 – 24-30 май 2008 г.

====================

Червен молив. Син. Нанасям внимателно. Изглежда абсолютно истинско. Макар вече да не се занимавам с това, все още ме бива.

Двайсет години бях специалист по специални ефекти.

Сега съм никой.

Четири години преди да се пенсионирам, ме изхвърлиха заедно с още петнайсет човека. Фирмата ни престана да съществува, поне не в този си вид. За пари никой не се оплаква.

За тези години имахме кога да мислим за пари. Сега всеки се наслаждава на пенсионирането си заедно със съпругата си, децата си, някои дори с внуците си.

Аз си имам само хармоника и четиринайсет рафта с книги, които съм прочел по поне четири пъти всяка.

Червен молив. Син. Нанасям внимателно. Изглежда абсолютно истинско. Макар вече да не се занимавам с това, все още ме бива…

Разгащвам си ризата от едната страна. Късам си ръкава на половина. Лягам на земята и се въргалям в калта. Ако не е достатъчно, доизпипвам детайлите на падението…

Приличам на пребит. Или катастрофирал. Все едно лицето ми се е срещнало с товарен влак и след това съм се борил с къпинов храст. Дрехите ми са като на скитник.

***

Разхождам се няколко преки, за да видя реакцията на хората.

Вярват.

Вземам такси и отивам в първия набелязан квартал. Няколко познати от бара и приятели на сестра ми живеят там.

Чакам някой да ме види.

Това ме забавлява - ясно ви е колко мизерен живот водя…

- Ей, ей, ей… какво ти се е случило?! Добре ли си? Да извикам ли някой? Как стана това? Да не си катастрофирал?!

Тъп поглед. "Не те познавам! Разкарай се, чук!"

- Добре ли си?!

- Познавам ли те?! Що не се разкараш?! А?!?!

- Не ме ли позна? Аз съм…

Всеки път едно и също: "Не ме ли позна… аз съм… добре ли си…?"

Вече не е дори наполовина толкова забавно.

***

На следващия ден пак съм там. С най-чистото и спретнато лице на света.

Чудя се как ли се чувстват, когато ме видят само след един ден в такова добро състояние?!

Никога ли не се усъмняваха?! На никого ли не му хрумваше?! Все пак…

- Вчера…

- Какво?

- Вчера… не се ли видяхме?

- О, не! Вчера си бях вкъщи цял ден. Бях малко настинал. Сега съм добре, но вчера не бях на себе си от кихане.

Винаги ме разглеждат, като че ли за пръв път ме виждат. Все едно съм рядък вид птица. Все едно имам три ръце с по шест пръста.

Това ме забавлява - ясно ви е колко мизерен живот водя…

Червен молив. Син. Нанасям внимателно. Изглежда абсолютно истинско. Все още ме бива…

(!!!)

- Ей, ей, ей… какво ти се е случило?! Добре ли си? Да извикам ли някой? Как стана това? Нападнаха ли те?!

Тъп поглед. "Не те познавам! Разкарай се, чук!"

- Добре ли си?!

- Що не се…

(!!!)

Това ме забавлява…

***

Тънко въже.

Тясно, но високо столче.

Удобно е. Даже много удобно. За седене, да си подпираш краката, да стъпиш върху него…

Много ме бива в драмите.

Много.

Затягам въжето здраво около врата си. Свивам пръсти около примката и проверявам. Стабилно е.

Всеки момент…

… ще изпитам онова, което в продължение на години имитирах.

Едно…

Две…

Три…

Първото, което направих, беше да се напикая. Няма светлина и няма тунел. Разочароващо е. След всички светлини и тунели от филмите… да разбера, че за мен няма!

Жалко. Няма красиви спомени. Животът ми не минава като на филмова лента пред очите. Само червени петна. И паника. Значи все пак и аз имам инстинкти.

А паниката ми крещи в главата. Крещи заедно с нахлуващата кръв: "Как всичко това може да бъде върнато? Може ли да започнем отначало? Видях къде съм сбъркал. Искам още един шанс!"

Е, и?

Аз и преди съм виждал. Но не се поправих. Не събрах смелост. Никога не събрах смелост. И никога не представлявах човешко същество. Това, което ме разделяше, беше голяма пропаст, която се опитах да запълня с изкуствена кръв и грим, но тя си остана. Зееща. Просто беше изцапана и още по-очевидна за всички. А сега вратът ми понесе цялата тежест на тялото и това, което трябваше да бъде моя душа.

Не стана така бързо, както си го представях.

След паниката идва успокоението. То не крещи. То се моли. Шепнейки: "Не ме местете. Оставете ме."

- Добре ли си? - крещи някой.

"Не съм добре. Всъщност и преди не съм бил по-добре. А ако трябва да бъда честен - сега съм по-добре отпреди. Оставете ме и престанете да се занимавате с мен. Не ме обръщайте. Не ме пипайте. МОЛЯ ВИ! Оставете ме!"

- Няма пулс… - гласът на лекаря звучи успокояващо. Той само констатира.

"Благодаря!"

- Не диша…

"Благодаря!"

- Съжалявам, няма смисъл. Това беше…

"Благодаря! И лека нощ!"

И това ме забавлява…

…ясно ви е…

========================

Смъртта се случва веднъж в живота

2008-05-23T16:15:00.001+03:00

- Джофри – каза Джофри.

- Джефри?!

- Не, Джофри!

- Джофри… като…?

- Джофри като Джофри! – каза Джофри.

След като се запознаха той започна да нарича Джофри „Джофри Като Джофри”. Стори му се забавно, понеже Джофри каза това „Джофри като Джофри”.

„Здрасти, Джофри Като Джофри! Как си?” – така му казваше, а Джофри се спираше при него и се заговаряха.

Но това стана след като се запознаха. До преди това за него Джофри беше просто странен човек, когото той наблюдаваше от прозореца на седмия етаж на болницата, в която се намираше. От такава височина не виждаше Джофри като човек, притежаващ разни човешки неща, като лице например, а само като фигура със смешна походка и огромен, веещ се във всички посоки шлифер. Странното на пръв поглед в този човек беше, че на всеки три крачки правеше по една назад. Три крачки напред и една назад. Три напред и една назад. Естествено не се предвижваше много бързо, без значение колко бързо ходеше.

Всеки ден минаваше от другата страна на улицата точно по едно и също време. Точно по едно и също.

На господин Елсон му стана любопитно и след като вече знаеше, че човекът със странна походка минава по едно и също време оттам, започна да го търси с поглед сред тълпата. Сядаше на прозореца и чакаше да се появи. Гледаше другите фигури, които бяха като програмирани да се движат в една посока и да се разминават помежду си, съпроводени от различни по големина и цвят петна върху тях, които, погледнати по отблизо, представляваха лица. За кратко изучаваше тези странни машини и ето – между тях се появяваше дефектната машина, която се движеше в повече от една посока.

Едно, две, три…

Едно…

Едно, две, три…

Едно…

Едно, две, три…

Едно…

Напред, напред, напред…

Назад…

Този ритъм му напомняше за началото на пребиваването му в болницата, когато не можеше да става и трябваше да идва сестрата с катетъра. Слагаше катетъра със същия ритъм: напред, напред, напред, назад…

Тогава г-н Елсон лежеше в друго отделение, заедно в една стая с човек, който беше нанизан с всякакви тръбички. Всъщност с две – една през носа до стомаха и един катетър. Имаше панкреатит и тръбата, влизаща през носа му, стигаше до стомаха и изкарваше оттам всичко, което влезеше. А това беше единствено една бяла каша – само това му разрешаваха да яде. И веднага щом изяждаше няколко лъжици от нея, по тръбата от носа му започваха да излизат части от кашата, за да не се застояват в стомаха му. И това, и катетърът бяха свързани с не големи торбички, в които се вливаше съдържанието на разбития му организъм. Някоя от сестрите идваше и му сменяше торбичките.

„Дано само не се наложи да ме оперират – казваше човекът с тръбичките – дано! Ако се размина без операция обещавам да спра да пия и да ям боклуци!”

Обичал да пие. Много обичал да пие. И един ден след няколко малки питиета се качил в колата и си тръгнал към вкъщи. И след един светофар така му призляло, че за малко да катастрофира. Стомахът му се раздрал от рязка болка. Едвам отбил встрани и се свил на кълбо.

„Дано само не се наложи да ме оперират!”

Първата нощ имаше толкова висока температура, че постоянно ходеше до тоалетната – поливаше се с вода и пиеше, а тя сякаш се изпаряваше, като се докосваше до вътрешността му.

„Дано само не се наложи да ме оперират!”

След ден и половина докторът реши, че се налага да го оперират.

Господин Елсон повече не видя човека с тръбичките.

Самият господин Елсон беше преместен в друго отделение.

Щеше да се наложи да постои по-дълго време там.

***

Гледаше телевизия по цял ден.

След като състоянието му вече го позволяваше.

И всеки ден докторът му носеше разни вещи и без никаква причина ги оставяше на масичката до него. Донесе му една видеокасета и я пусна. На екрана се появи една купчина деца с тъпи малки шапчици. Явно беше детски рожден ден.

- Е…? – каза докторът.

- Какво „е”…?!

- Няма значение – каза докторът и излезе от стаята.

Той остана да лежи и да гледа касетата.

- Ей! Дай ми дистанционното! Не ме оставяй да гледам това!

Нямаше какво да прави и трябваше да продължи да гледа касетата.

Разни хора зад кадър караха едно хлапе няколко пъти да поздравява дядо си и то махаше срещу камерата и крещеше: „Здравей, дядо! Здравей!”

След двайсет минути свърши. Смешните шапки свършиха.

На другия ден докторът се появи с нова касета.

Същото дете, но по-малко. Явно от предишен рожден ден. И пак я пусна и нищо не каза.

Този път господин Елсон, за късмет, успя да заспи по средата.

Когато докторът се върна, той спеше.

Нищо.

Сънува доста странен сън:

Намираше се в болница и хората там имаха номера на табелки, закачени за дрехите им. Едни бяха жълти номера, други – червени, а трети – черни. Хората вървяха по коридор и всеки с жълт номер влизаше в първата стая – вляво. Другите продължаваха да ходят. Стигаха до втора врата – отдясно – и там влизаха всички с червени номера. И оставаха само тези с черните номера, които продължаваха да ходят и продължаваха, докато накрая стигнаха онази част от коридора, в която нямаше осветление. Без никакво изражение на лицата си (сиви и сухи лица) продължаваха да се движат напред и напред, като си влачеха краката по пода. И там вече започваха да се губят от поглед.

„Къде отиват” – попита той човека до себе си.

„В газовата камера” – му отговори той.

„Защо?!”

„Защото нямат пари за лечение”.

„А защо не ги пускате да си ходят вкъщи?!”

„Така правехме преди, но тия болнави плашила плъзнаха по улиците и плашат жените и децата ни!”

„Ами жълтите и червените номера?”

„Те имат медицински застраховки!”

„А черните номера…”

„Отиват в газовата камера! Изглеждате изненадан, сър? Това е ваше решение.”

„Мое решение…?”

„Да – вашият закон. Нали вие направихте този закон?!”

В края на съня си се почувства много възбуден.

Сексуално.

И преди му се беше случвало насън, но определено не от такъв сън.

Събуди се и видя жена с болнична пижама, която се беше навела над оная му работа и усърдно му духаше. Но влезе дежурната сестра и прекрати всичко.

- Тя е болна, господин Елсон! Болна! Не ви ли е срам да се възползвате от нея?! На вашата възраст!

- Не съм я канил! Аз спях! Не съм я виждал през живота си! Не съм я карал…

Жената не се дърпаше. Не издаваше никакви други звуци, освен едно тихичко пъшкане. И по очите й се виждаше, че присъства там само физически.

Сестрата я изведе.

- Не съм я карал! Дошла е, докато спях!

Но двете вече бяха излезли.

– На моята възраст ли?! – продължи да си говори сам. Последното изведнъж изплува в главата му – Че какво ми е на възрастта?! Какво ми е на възрастта? – обърна се към човека на съседното легло, който през цялото време до тогава се държеше като брадясал зеленчук, без почти да говори.

Човекът вдигна рамене флегматично:

- На колко години си? – го попита.

- Трийсет.

Онзи само сви рамене още веднъж:

- Добре.

***

- Ние, хората, сме саморазрушителни машини – каза Джофри един ден. Разбира се това стана, когато вече се бяха запознали.

- Да. И?!

- И… ние, хората, сме саморазрушителни машини…

- Да.

- И сме част от Вселената! Ние, като част от Вселената разрушаваме собствената си планета, която е част от Вселената и убиваме себе си, а ние сме част от Вселената и така унищожаваме Вселената. Значи Вселената се саморазрушава… странно. Може би не сме част от Вселената, може да сме противни малки частички, дошли от някъде другаде, а не от тази Вселена и затова да сме такива разрушители на Вселената, защото… защо й е на Вселената да се разрушава?! Сама себе си, имам пред вид…?

- Да.

Но този разговор се състоя, след като двамата се запознаха.

А преди това не се познаваха.

И докато все още не се познаваха, не си говореха, защото така правят хората, които не се познават.

И един път, докато все още не се познаваха, господин Елсон си лежеше в леглото и гледаше отново касетата, която беше проспал предишния път. А на нея имаше умопомрачително тъпи хора, празнуващи рождения ден на едно тъпо хлапе. Намираха се на огромен зелен двор с всички онези големи дървета и малки статуи. Зад тях – огромна бяла къща. Възрастните с лица като на акули, а децата приличаха на малки пиявици с дрехи от каталог. Не ги хареса. Единственото нещо, което му хареса на записа беше един глас зад кадър (явно на човека, който снимаше), който каза:

„Сега си само на осем години, но когато пораснеш, ще гледаш този запис и ще разбереш. (говореше на празното пространство пред себе си. Явно мъдростта беше предвидена като подарък за детето, когато порасне.) Хората искат да са равни. Когато са равни, искат да имат повече от другите, искат власт. Когато имат власт, искат да са единствените, които имат власт.”

- Умно…

Даже веднъж го сподели с Джофри, но, нали се сещате – след като се запознаха, а сега все още не се познаваха.

***

- Тихо! Събужда се.

Той отвори очи и видя до леглото си една купчина непознати хора да го гледат втренчено.

- Вие пък кои сте?

- Не ни ли познаваш?!

- Тебе всъщност те познавам. Виждал съм те на една видеокасета. Откъде се взехте и какво искате?

Това беше една част от семейството му. Бяха го посетили. А по-късно щеше да разбере, че човекът, снимал касетите, които гледаше в последно време, е всъщност той самият. Щеше да го разбере доста шокиращо. После щеше да се изправи, да залитне, да падне на леглото, пак да стане и да отиде до огледалото на стената. Заради прохождането му, лекарите щяха да решат, че е станало чудо, а той плака цял ден, защото през цялото време (вследствие на болестта) си мислеше, че е на трийсет, а се оказа дядо.

Съдовете в мозъка му се бяха свили. И все едно целият той се беше свил заедно с тях.

Болестта му едва не го уби. Един от мозъчните му съдове се беше запушил и му докара инсулт. Почти не се пръсна поради изтънелите си стени. Когато загуби съзнание, падна лошо и лекарите предположиха, че може да си е наранил вътрешните органи. Но не беше. Само мозъкът му не беше наред.

***

Седеше и гледаше през прозореца.

Тълпата му се струваше безизразна и грозна. С малките си отвратителни петна, които наричаха лица, поставени неумело на върха на телата им.

Мръсни и неадекватни.

Безизразни.

Отвратително!

Сега за пръв път видя един странен тип с огромен шлифер, който правеше по три крачки напред и една назад. Всеки път. Толкова му стана любопитно, че се загледа в този човек и тълпата изчезна за него. Беше просто фон за съществуването на този интересен обект, движещ се напред-назад.

На следващия ден го видя отново и забеляза, че е по същото време, както предния.

На следващия ден вече очакваше да го види – седна на прозореца и зачака. И го дочака.

Едно, две, три…

Едно…

Всеки следващ ден очакваше да го види. Вече му позволяваха да излиза от стаята си и той го наблюдаваше от прозореца на малкото болнично кафене, което се намираше на третия етаж и оттам по-добре виждаше развяващия се шлифер и дори очертанието на лицето на странния човек.

***

- Това е най-доброто място на света – Каза веднъж Джофри. Той споделяше един свои сън с господин Елсон. – Кабарето се намираше в градче по средата на нищото… видях мръсни вицове, суров смях, пушек и дървени табели с олющена боя. Най-доброто място на света. Там трябва да бъда!

И след това продължи в съвсем различна посока… просто ей така:

- В днешно време хората четат книги само ако могат да научат нещо от тях. Не ги четат само, за да почувстват нещо от тях. Не смятат, че това усилие си струва само за едното чувство. Трябва да имат полза от това. Затова хубавите книги са изместени от наръчници и биографии. Да-а-а… - каза Джофри.

Това беше едно от нещата, които Джофри каза, когато си говореха. Но чак след като се запознаха.

- Всичките ми роднини искаха само парите ми – каза Джофри през един от онези разговори. – Докато бях в болница идваха всеки ден и се правеха на загрижени, подмазваха ми се. Един ден не знаеха, че съм буден и ги чувам. Преструвах се, че спя и ги слушах. „Добрата новина е, че наследяваш парите му, но лошата е, че и болестта му е наследствена!”, такива тъпи шеги чувах. И после: „Тихо, събужда се” и тогава изведнъж се усмихнаха и станаха любезни. Бяха любезни, докато не успяха официално да ме обявят за невменяем и некомпетентен да управлявам компанията си. Взеха ми всичко.

Джофри си имал фабрика за хартия, която сега се управлява от роднините му, които макар и да знаели, че е избягал от санаториума, не си направили труда да го търсят. Той беше човек без свое място в света. Всеки ден Джофри спеше под откритото небе. Неговата болест се наричаше „живот”. Това е доста опасна болест.

Господин Елсон имаше подобен проблем. Неговата болест беше сходна с тази на Джофри, но все пак беше по-различна.

- Мисля, че знам за какво говориш… моите роднини играят същата роля. Плюс това все още не могат да понесат, че се срещам с по-млади от мен жени! Много добре знам, че и те са с мен заради парите. Сегашната ми приятелка е почти трийсет години по-млада. Сигурно се надява да се оженим… Разбрах, че няма да имам до себе си човек, който да остане задълго. Подарявам й цветя, дрънкулки и дрехи.

- Ако веднъж й подариш цветя… - започна Джофри.

- Тя ще очаква винаги да й ги подарявам – продължи господин Елсон.

- И ако един ден не го направиш…

- Тя ще реши, че вече не я обичам. Знам. Аз не я обичам. Правил съм тази грешка много пъти, но съм си взел поука. Вече подарявам цветя само на жена, с която планирам кратко съжителство. Това я предразполага. Много пъти се е случвало – винаги едно и също.

- Нещата се повтарят в живота ти.

- Нещата се повтарят в живота ми. Само едно ще ми се случи веднъж. И може би съвсем скоро. Човек мисли за това, чак, когато тя му се покаже.

- Смъртта?

- Смъртта. Смъртта се случва веднъж в живота.

Джофри се смя от сърце по-късно, когато господин Елсон му представи младата дама (когато вече излизаше от болницата). Тя беше красива и млада. И носеше голям букет цветя. Той държеше да я запознае с Джофри.

- Красиви цветя – каза тогава Джофри.

- Нали?! Много красиви. Той ми ги подари. Моят мечо – каза с престорен бебешки глас тя, - защото ме обича.

Джофри го погледна и двамата се усмихнаха дискретно. А след това Джофри се смя от сърце – превиваше се от смях и се удряше с ръце по хълбоците, докато голямата черна кола с господин Елсон, момичето и няколко от роднините му се отдалечаваше.

***

Една нощ в болницата господин Елсон сънува странен сън:

Грижеше се за някакво дете, което му беше абсолютно непознато. Просто мозъкът му казваше (чрез подсъзнанието), че се грижи за това дете. Гледаше го и то растеше с минути и стана точно негово копие (но без коса – кой знае защо).

Накрая на съня си спомни защо това дете е при него – защото той беше убил майка му. Спомни си, че майката на детето беше досадната съседка, която някога живееше в апартамента над неговия, когато самият той беше още дете.

Събуди се и се огледа.

Разбра, че е в болницата.

Не можа да заспи до края на нощта.

Болестта на господин Елсон беше много опасна и смъртоносна. Не, не инсултът, който беше получил… другата му болест – която се казва „гузна съвест”. И тя се проявяваше чрез странни сънища и мисли. Някога той самият имаше лице на акула – когато децата му бяха все още просто пиявици с дрехи от каталог. След това децата му станаха родители на пиявици, които пък от своя страна някой ден ще имат лица на акули. Това не представляваше проблем за него доста дълго време. И изведнъж всичко отиде по дяволите. Просто така. Тогава се появи тя, за да завърши представлението…

На следващия ден беше много уморен, но въпреки това реши да направи това, което си беше наумил. Много му беше интересен човекът със странната походка.

Когато моментът, в който онзи обикновено се появяваше, наближи, господин Елсон се облече и каза на сестрите, че отива да се разходи.

Излезе и зачака.

И ето – човекът се появи.

Той го заговори и го попита как се казва.

- Джофри – каза Джофри.

- Джефри?!

- Не, Джофри!

- Джофри… като…?

- Джофри като Джофри! – каза Джофри.

„Здрасти, Джофри Като Джофри! Как си?” – така му казваше, а Джофри се спираше при него и се заговаряха.

Говореха си за какво ли не.

Епилог:

Г-н Елсон се върна още на следващия ден след изписването му от болницата.

Искаше да помогне на Джофри да си стъпи на краката.

Седна на същото място и зачака да се появи.

Джофри не дойде.

Не дойде и на следващия ден.

Повече не дойде там.

Явно беше направил своята крачка назад. Или напред…

Така прави Джофри.

Господин Елсон искаше да го намери и нае човек за целта.

Но самият господин Елсон ме живя дълго след това.

Роднините на господин Елсон решиха да прекратят търсенето. Защо им беше да харчат пари за такова нещо…?

Действително… защо?

***

- Джофри – каза Джофри.

- Джефри?!

- Не, Джофри! – каза Джофри и след това, кой знае защо добави: - Джофри като Джофри!

- Както и да е. Слушай, Джофри, можеш да спиш тук ако искаш. Курвите няма да те притесняват.

Сега Джофри беше в своите нови „три стъпки напред”. И ги правеше в малко неизвестно градче. В местното кабаре. Където си намери работа и подслон.

Мръсни вицове, суров смях, пушек и дървени табели с олющена боя.

Това беше засега.

Най-доброто място на света.

. . . - - - . . .

2008-04-25T21:37:00.010+03:00

Представете си група активисти, противници на тютюнопушенето, които събрали екип от учени и разработили средство… някакъв химикал, който смесен с дима от една цигара съкращава живота с пет години. Значи – една цигара съкращава живота с пет години! Намерили и начин да го пуснат в атмосферата. Така щели да стреснат хората и да ги откажат от пушенето. Но изчакали малко време преди да предупредят човечеството за това. Защото искали да спечелят повече драматизъм в историята. В резултат хората започнали да мрат като мухи и всички изпаднали в паника. Тогава вече било късно да кажат, защото щели да ги погнат и да ги линчуват. Вместо нобелова награда, щели да получат по един кол в задниците и публична екзекуция, най-вероятно чрез изпушване на три пакета цигари. Хората продължавали да пушат и да мрат, а активистите се скрили още по-дълбоко.

На всеки ъгъл разположили по един патрул за бързо реагиране – да помага на хората, но после се превърнали в патрули за прибиране на трупове. Пък и повечето от тях измирали на работното си място, отровени от околния дим. Тук в историята се намесва поука и социално послание относно пасивното пушене, но това стана случайно и не е търсен ефект, така че го игнорирайте. Наистина. Не е намек.

Накрая няколко учени установили източника на високата смъртност.
Но правителствата по света си мълчали и не казвали на хората какво ги трови, защото изглеждало неадекватно от тяхна страна да разрешат подобен абсурд да се случи – било лош публичен имидж.
Докато се борили с проблема и с всички бюрократични спънки относно проекта по спасяване на земята, хората продължавали да измират. Пък и не всички бързали да изпълнят задачата. Просто някои държавни глави престанали да пушат и предоставили възможността на своите големи врагове да се самоубият бавно.
Е, не чак толкова бавно.
Но всички големи шефове – президенти, крале, министри и така нататък – спрели да пушат и чакали да измрат техните неприятели. Докато правели това, лидерите на по-малките държави дочакали техните собствени народи да измрат. После ги последвали и големите държави. И така… накрая навсякъде по света останали само държавници, които продължавали да се мразят – това е в природата на хората, каквото и да става. И се случило това, което всички хора по света мечтаели да видят – държавниците да водят воини, в които те самите са войници. При липса на хора и при нужда от водене на война, без значение каква, се случило именно това. Жалко, че всички били измрели и не могли да го видят.
Каква ирония.
Накрая победил президентът на една малка африканска държава, за която никой не подозирал, че съществува. Това станало, защото бил много силен и трениран още от дете, когато катерел скалите заедно с козите. Бил козар. После станал диктатор. Но никога не пропушил, защото като малък нямал пари за цигари, а после бил много голям, за да пропушва тепърва – изследванията сочат, че никой не пропушва след 25 години.
Та той направо смачкал всички западни лидери, позатруднил се с източноевропейците и извадил късмет срещу друг един африкански диктатор. Южноамериканците били извън играта отдавна, защото всичките пушели, пък и оцелелите се разделили на партизани и генерали и си спретнали война помежду си.
Така африканецът победил и направил американския и руския президенти лични слуги, а френския, германския и там няколко други, направил своя охрана. Първо пробвал да ги натовари със задачата да го веселят, но бързо открил, че не стават за тази цел. Определил резиденцията му да бъде в Рим и възобновил гладиаторските битки. Но не се убивали, защото и без това били малко.

Понеже повечето лидери били мъже, трябвало да намерят малкото жени, които се спасили (повечето били от разни държавни администрации от министерствата) и да ги убедят да правят секс, за да продължат човешкия род – това се оказало най-трудната задача на света.
Иронията е, че докато всичко било постарому, тези жени много искали да преспиват именно с тези мъже. Но сега позицията им била друга и желанието се изпарило като с вълшебна пръчка. Мъжете настоявали и това накарало жените да предпочетат друг изход – всичките се самоубили. Това развалило настроението на повечето и решили и те да се самоубият (без онези „нежни” шефове, които по принцип и преди търсели само мъжка компания). След това останал само големият шеф и „нежните” несамоубили се бивши лидери. Понеже били нежни, не можели да ходят на лов и да вършат всички онези неща, които да ги поддържат живи и затова (а донякъде и от скука) измрели.
Тогава от скривалището си изпълзели онези активисти, които били започнали всичко това и обявили, че открили противоотрова.
Но открили също така и че са сами.
С тях имало и една жена – така се спасило човечеството. Те и африканският президент… и жената спасили човечеството – навъдили си едни деца, които както и да го гледаме, трябвало да правят секс с братята и сестрите си (защото това тук е история, а не притча). Резултатът бил плачевен – най-големите кретени се народили на планетата. Не били много по-различни от предишните обитатели, но все пак били още по-тъпи. И така се сложило началото на новото човечество. Което преживяло много неща – първо се върнало назад в развитието си и започнало всичко отначало. Всички епохи и така нататък… докато един ден сме се родили ние – потомците на онези кретени, плод на кръвосмешението. И в големите си и мъдри книги наричаме нескопосаната кампания срещу тютюнопушенето: „Потоп”, или още: „Всемирен Потоп”.
И така, сега се намираме пред същия проблем – пушенето.
Както и да го гледам, това се превръща в затворен кръг. И когато всичко се повтори (а то ще се повтори), се връщаме в началото.

Оставката на министъра 2

2008-04-03T11:11:00.002+03:00

Моят принос към литературния конкурс на Пейо: “Оставката на министъра”

-----------------------------------

Министърът мрачно гледаше в екрана на компютъра си. Бавно движеше мишката и четеше задълбочено.
Вдигна слушалката на телефона, набра кратък вътрешен номер и повика някого при себе си с краткото:
— Качи се веднага!
И затвори.
След около минута на вратата на министерския кабинет се потропа.
— Влез! – каза министърът.
Вратата се отвори бавно и през нея се подаде сухото лице на оперативния работник Унуфриев.
— Унуфриев – каза министърът, - знаете ли, че в интернет са обявили конкурс за разказ… за…
— За „оставката на министъра” ли…?
— Да.
— Чух, господин министър.
— Аз прегледах страницата. За мен, пишат, нали?
— Едва ли…
— За мен пишат! Познавам!
— Добре… възможно е… - смотолеви оперативната шушумига.
— Унуфриев – започна министърът, като много наблегна на У-то, - тия трябва да се научат, че не могат да се бъзикат с мене! Големи глупости са изписали. И всеки ден нови разкази пращат. Все по-големи фантасмагории пишат тия и ме дразнят! Искам ги наказани! Ясно ли е?!
— Разбира се, господин министър… - оперативният се поклони (по стара министерска традиция) и напусна кабинета.
Министърът се обърна отново към компютъра си и продължи да чете разказите от конкурса. Само свирепи псувни излизаха от устата му.
След два часа оперативният отново почука на вратата на министъра.
— Влез.
Унуфриев влезе и се изтипоса пред огромното бюро. Изчака министърът да загаси цигарата си в големия колкото джанта пепелник, закашля се от дима и замига на парцали.
— Казвай какво измисли!
— Според новите разпоредби на Европейската комисия за борба с организираната престъпност можем да следим кореспонденцията на всеки в интернет…
— Такаааа… - закима министърът. На него му харесваше да може да следи. При това всеки. – Продължавай!
— След като ги изловим всичките, ще ми заложим следния капан: пускаме им въдица с фалшиви реклами, банери, обяви… ще измислим нещо, на което да не могат да откажат и да се хванат. Когато кликнат върху банера, който, да речем, им предлага офис консумативи, ще ги изпраща в сайт за детска порнография. Те и да се стреснат и да затворят, посещението е регистрирано! Взимаме данните от доставчиците, арестуваме ги всичките за участие в мрежа за педофилска порнография!
Унуфриев гордо се изпъчи.
— Добре, харесва ми! – заяви министърът. – Действайте! До утре ги искам изловени! Всичките!
— Веднага, господин министър!
Унуфриев излезе тичайки от кабинета.
Министърът отново отвори сайта и заразглежда имената на авторите.
— Добре… добре, за много умни се имате, а!
Засмя се с глас.
Няколко часа по-късно Унуфриев почука на вратата и влетя още преди да му бъде позволено. Запъхтян и плувнал в пот.
— Господин министър… имаме ПРОБЛЕМ!
Министърът не обичаше да има проблеми, особено такива, които му ги съобщават оперативните.
— Взехме им данните на всички, дето са писали, господин министър – продължи Унуфриев, - и им заложихме капана с детската порнография! Всички се хванаха…
— Какъв е проблемът, тогава?
— Оказа се, че те всичките работят в тази сграда… в нашето министерство…
–КАКВО!!!
— Да… и по-лошото е, че сега ГДБОП започват акция за разбиването на мрежа за детска порнография! И започват от министерството…
На министъра му призля.
— Всички телевизии в момента излъчват извънредни емисии с тази новина. Не знам как са разбрали!
Телефонът иззвъня.
Министърът знаеше кой го търси и знаеше какво щеше да иска от него.

Оставката на министъра

2008-04-01T21:10:00.003+03:00

Моят принос към литературния конкурс на Пейо: “Оставката на министъра”

------------------------------

-- Сигурен ли си бе, Джими?
Само старецът му викаше „Джими”, истинското му име беше Коста, но старецът беше зевзек. Кой знае какво имаше предвид, като му казваше Джими…
-- Да, напълно! – отговори Джими.
-- И къде, казваш, си го видял?
-- В интернет.
-- ???
-- В компютъра, бе старец.
-- А, да… верно, там много неща пишат. И к’во… за доброволната оставката на министъра искат история, така ли?
-- Да. А ти си образ и всякакви истории знаеш, та реших, че ще знаеш някоя такава история.
-- Хммм… дооообре… да видим сега. Я ги събери ония малките. Като ме зяпнат, ми идва настроение да разказвам.
Другите се спогледаха. Да, старецът недовиждаше.
-- Ние сме си тука вече…
Той не каза нищо. Чакаше.
-- Добре, ей сега ще ги събера, - каза младият и се обърна към другите. – Айде идвайте, старецът ще разказва.
Те кимаха с досада:
-- Тоя съвсем е изкуфял…
Дядото се облегна назад, настани се удобно, взе празната си лула (бабата не му даваше да пуши вече) и притвори очи…
-- Имало едно време един български министър… - започна дядото, -- имало… - спря се, закашля се, огледа се наоколо и реши да промени достоверността: – Имаше едно време един български министър - продължи той. - Този български министър беше като всички други български министри и съответно беше твърд като скала и окото му не трепваше от нищо. Ето, например, бидейки български министър… всички негови роднини от женски пол бяха изключително популярни и желани от страна на електората. Това малко притесняваше роднините, но не смущаваше министъра. Електоратът беше далеч от неговите роднини от женски пол, но пък роднините от женски пол на електората бяха често в периметъра на действие на министъра. Но той подхождаше професионално.
Тук дядото млъкна и се огледа наоколо. Смигна съзаклятнически на другите и се усмихна, показвайки малкото на брой зъби в устата си. Другите с досада констатираха, че вече не е нито смешен, нито забавен и шегите са му тъпи.
-- Твърд и непреклонен беше той. Защо? Защото е недопустимо един министър от типа „български” да бъде уязвим и податлив на емоции и усещания, като „притеснения” и още по-малко „угризения”. Това само би създало нестабилност в иначе крехката душевност на министъра, би разклатило емоционалния и духовния му баланс. А това неминуемо би се отразило негативно на работата му.
„Дреме ми на гъза!” – често чуваха най-близките му хора да проронва нежно в съня си. „Горкият” – мислеха си те – „дори на сън му се привижда, че е на работа…”
Нооо… те, неговите близки, се тревожиха за здравето му. Съпругата му често му даваше гинко-билоба, витамини и разни други хапчета (дето и бабата ме тъпче с тях…), с които министърът закрепваше стройното си и снажно 130-килограмово тяло, извисяващо се над почти всички третокласници в света. Когато близките му подчинени се опитваха да го накарат да се погрижи за здравето си, той тактично, но решително отклоняваше предложенията:
„Стига глупости, бе тъпанари с тъпанарите! Аз съм в перфектна форма! Кръгът е най-съвършената форма, ясно ли е!”…

Старецът се смееше сам на шегите си, а другите с досада го наблюдаваха. Отпи яка глътка от чашата с вино и продължи:
-- Важно за един министър е да уважава електората си и да бъде близък с народа. И точно поради тази причина, както вече споменах, той уважаваше електората си и по-точно женската част от електората (все пак той беше нормален, а не от ония, дето правят скандали с извратените си предпочитания… я към мъже, я към деца!) и още по-конкретно – частта между 17 и 30 години. И беше много близък с тях. Дори си мислеше, че никога не е имало министър, който да е толкова близък със своя електорат. Но грешеше. Това го знам от Груйо, дето работеше навремето в министерството… Случи се един прекрасен слънчев ден да пътува точно по такава леко неслужебна дейност по опознаване на електората. Слънцето грееше още от ранна утрин, небето беше обляно от слънчевата светлина и единственото малко облаче на хоризонта сякаш пътуваше заедно с колата на министъра. Все едно му правеше компания и закачливо се надбягваше с черния брониран мерцедес. Птичките пееха, вятърът около магистралата пееше пролетна песен, играейки си с цветовете на току що разцъфналите дървета и храсти.
Министърът обаче беше мрачен и нямаше много поводи за радост. Пролетта не означаваше нищо за него. Седеше на задната седалка, намръщен, с половин ухо слушаше златните хитове на Лили Иванова и четеше вестник през тъмните си очила. Буквите от вестникарските писания се отразяваха в черните стъкла…

Старият започваше да загрява. Историята го увличаше:
-- Сцената силно наподобяваше естетиката на оня филм… „Матрицата”. Тоя филм беше един от най-омразните на министъра. Той винаги се възмущаваше от него. Не му харесваше, че кльощавият скокльо бие агентите. Фактът, че някой може да бие агенти, никак не се нравеше на министъра. Ако сега седна да ви разправям защо, съвсем ще се отклоним, а и аритметиката в задачата „агент – министър – агент” не е трудна за разгадаване, нали? Не искам да ви подценявам.
Погледна към другите. Повечето се правеха, че слушат, един се въртеше нервно, сигурно му се ходеше до тоалетната, а един си човъркаше носа.
-- Във вестника пишеше – продължи дядото, - че популярността на министъра главоломно падаше, а тази на роднините му от женски пол – главоломно се качваше. Вече тези статии започваха да стават все по-чести и по-чести. Първоначално започнаха по три пъти в месеца, после всяка седмица, после по два пъти в седмицата, а накрая станаха ежедневни…
„Хммм… странно…” – помисли си министърът, гледайки злобно вестника, - „явно някой се опитва да ме…”
„Хммм… странно…” – помисли си шофьорът му, гледайки злобно министъра в огледалото за обратно виждане, - „явно никой не може да го…
Залисан в мрачни мисли, министърът не усети кога пейзажът навън започна да се променя. Ефирната пролетна картина отстъпи място на една друга – по-черна. Минаваха през район, пострадал от наводненията, случили се неотдавна. Разпилени отломки напомняха мрачните дни. Изкоренени дървета, храсти, преобърнати коли и камиони, разрушени къщи и какво ли още не, което веднага би напомнило на министъра дългите седенки, които посещаваше всекидневно, когато задържаше собственоръчно ожесточението на тълпата. Подпомаган единствено от волята, силата на духа, вярата, принципността и осемстотинте униформени полицаи и специални части. Веднага би му напомнило на онези дни, стига само да си вдигнеше погледа от вестника и да погледнеше навън.
Вдигна поглед и погледна навън.
Веднага гледката му напомни онези дни на тревоги (тревогите, както казах, не бяха много присъщи за един министър).
„Добре, че не съм по работа…” – помисли си той.
И, наистина, добре, че разходката му беше от изключително лично естество. Така можеше да избегне всякакви официалности, бягайки от журналистите (които, чрез някаква вълшебна сила, винаги го намираха). Те обикновено не биха представлявали проблем за неговите 130 килограма, но все пак от партийното ръководство бяха пуснали инструкции за поведение. И превръщането на фоторепортерите в кегли не беше част от това, което се очакваше от един европейски министър. Употребата на сила при бягство от журналисти им беше разрешена не повече от два пъти на месец или при неофициални пътувания. Тъй като неговите два пъти бяха вече изразходвани (после беше така добър да изпрати цветя на фоторепортера в болницата), сега се зарадва, че визитата му беше неофициална. Сещайки се за това, той си помисли:
„Хмммм, напоследък болниците се напълниха с фоторепортери… Защо не вземат тия момчета да потренират в залата? Да изкарат едни курсове ли… що ли…? Жалко, че медиите са толкова нехайни към служителите си.”
Прогони тези мисли, те не му помагаха да се чувства по-добре. Загледа се в селските пейзажи наоколо. Друга една мисъл се стрелна през главата му – дали ще има време да мине да види майка си? Обичаше да минава оттам и да товари багажника и задните седалки на бронирания мерцедес с компоти, туршии и щайги с ябълки. Време… Щеше да има, разбира се. Времето зависеше от него.
Вестникът беше осеян със статии за неговите колеги, министрите. Всеки беше намерил място в днешния вестник. Всеки имаше с какво да се похвали или по-точно имаше нещо, с което не искаше да се хвали, но журналистите бяха успели да надушат. Един от тях, който вероятно беше или от латиноамерикански, или от арабски произход, защото имаше толкова много имена, че самият той не можеше да ги запомни и често се объркваше… на едно място се подписваше по един начин, на друго – по друг… и така… та този министър го бяха сложили на 12-та страница и с продължение на 25-та. Къде-къде по-назад от нашия министър. Били го хванали в роднински каши, участия във фирми и такива неща. Нашият министър си помисли: „Много разбират тия лумпени избиратели какво е да си министър! Нали това е част от нашите задължения! Но кога ли ще разберат те, кога ли… никак не е лесно, а те, отгоре на всичко и ни обвиняват, че си вършим работата… Нищо, кажи им, те ще те разберат!”
Тази семейна министерска каша го подсети за негова една такава: когато още беше само съветник на един зам.-министър, в едно друго правителство, в едно друго министерство. Отдааааавна, отдавна, много отдавна, когато беше по-млад: Тогава синът му беше задигнал няколко автомобила, а хората ревнаха, че бил престъпник. Как ли пък не, престъпник… дете като дете, палаво. Заиграл се и направил пакост, на кое дете не се случва да направи пакост? Пък те като гракнаха, че бил престъпник и че съветникът на един зам.-министър не можел да си позволява такава разхайтеност в семейството си, че той, едва ли не, го покровителствал… Е, помогна му да не влезе в затвора, дори малко му помогна и да му изплатят обезщетение за психологическите травми, които този скандал му нанесе. Собствениците на автомобилите доброволно се отказаха от тях и ги подариха на сина му, като извинение за стреса, който му причиниха. Но кой баща не би го сторил?!
-- Кажи им… те ще те разберат… - продума тихичко, сякаш в отговор на собствените си мисли и спомени.

На следващия ден вече беше свършил задачата по вътрешно-електоратния ПиАр с електоралната единица, която той приемаше за представителна извадка на населението. И понеже я приемаше за такава, се чудеше защо народът е недоволен. Той купуваше на народа бижута, купуваше на народа палта, апартамент и вила, лека кола и джип, почивки на разни екзотични места по света, че дори и ремонтира къщата на майката на народа… а народът пак недоволен. И по вестниците лоши работи за него и за колегите му министри. Че нали всеки министър отглеждаше по една-две представителни извадки. Но явно угодия на тоя народ няма.
Шофьорът му подаде сутрешния вестник, пожела му красив ден и му отвори вратата на бронираната лимузина. Министърът седна вътре и зачете заглавията от първа страница:
„Взимат имоти на нарко-бос…”
-- Я вземат, я не вземат…
„Банките на война за парите ни…”
-- Не и за моите.
„Пияните шофьори на съд за 3 дни…”
-- Хе, хе, хе, глей’ к’во пишат за шофьорите! Кога го направихме това…? Не помня.
„Билетчето в София става левче…”
-- Браво, реформаторска нагласа! – каза мъдро министърът и затвори вратата на мерцедеса.

На втора страница имаше статия за латиноамериканско-арабския му колега с десетте имена. Пишеше, че щял да става журналист. „Хубаво е да покажеш чувство за хумор, - помисли си министърът, - да не им показваш, че съжаляваш и че ще ти липсва тортата! Само така, твърдо и с хумор, да ги е яд и да не мирясат! Да видят те… лесно ли се яде баницата откъм другия край!”

Тук компанията тотално беше загубила интерес в историята и почти не слушаха какво разказва старецът. Говореха си помежду си, хилеха се, от време на време го поглеждаха, пускаха шеги по негов адрес и му се смееха. Само Джими все още слушаше, но и в неговото лице явно се четеше досада. Не искаше да го обиди и слушаше с половин ухо.
-- Слушай, старец – прекъсна го Джими, - историята е за оставката на министъра, не за приключенията на министъра. Разбираш ли?
-- Да бе. Но нали искаше приказка, история за министъра? За едната оставка ли само да ти разкажа? То в три изречения само ще го събера. Айде стига!
-- Как в три изречения бе! Ти луд ли си? – обади се един от компанията, която вече дружно и видимо се люшкаше на дървената пейка в кръчмата и заливаше ефира с шум и алкохолни изпарения, почти като хъшове в кръчма.
Тогава се развихриха едни сериозни приказки, едни присъединителни и предприсъединителни фондове, дето били спрени, едни мутри, наркотици, разработки, следствие… Всички нормални неща, дето се говорят, когато хората свалят правителства и правят революции откъм кръчмата и масата.
-- Слушай, момче – прекъсна го старецът, - тия неща много добре ги знаем! Искахте история за оставка, нали?! Тия неща, дето ги говорите, до оставка на български министър няма да доведат! Историята знае и помни! Никви наркотици, глупости, следствия, фондове, никви пет лева! Аз се пъна тука да измислям фантасмагории, ти пак вестникарското мислене, новини, та новини! Няма да има новини, разбираш ли? Само в моята история ще има оставка, щото е измислена.
-- Добре бе, оставете го стареца да продължи.
-- Добре… - той отново се намести, притвори очи и продължи да разказва. Един от компанията вдигна ръка над масата и му показа среден пръст. Джими му бутна ръката преди старецът да го види и му направи жест да мълчи.
-- Ето как виждаше нещата министърът… „Ще разследваме областните, ще сменяме шефове, ще ги преобърна съвсем!” Мислеше си това, което би си мислел един министър в ситуацията, в която беше изпаднал. Тия ситуации, рано или късно, се случваха на всеки министър.
По пътя обратно към София, министърът гледаше все още наводнените райони, цъкаше с език и си мислеше за работа: „Ай, ‘ше им…” Тогава му звънна телефонът. Погледна. Непознат номер. Това означаваше само едно: журналисти.
-- Ало. Да, аз съм. Не. Не. Не. Да. Не. Не мога да коментира в момента. В момента съм в полу-отпуска. Не. Да. Не, това не влиза в моите правомощия. Не. Има си органи, ще разследват. Те ще кажат.
И затвори.
Помисли си колко ли хубаво би било да хване една златна рибка, да му изпълни три желания…

Джими, предусетил накъде старецът повежда разказа, се намеси:
-- Ааааа не! Сега ако намесиш златни рибки и магии, си отивам. Не стават тия глупости! Хората искат сериозна история, не златни рибки!
-- Ама знаеш ли колко хубав край си бях наумил… - премигна старецът леко сконфузен.
-- Не.
-- Щеше да ‘фане златната рибка и да си пожелае да бъде най-обичаният министър… не, чакай, жена му щеше да я ‘фане и да си пожелае той да бъде добър министър и да не се тревожи за нищо и тогава прас! … щеше, ей така, от нищото да каже на хората, че си подава оставка, щото така би направила рибката… и сам няма да повярва… и…
-- Не става!
-- Защо бе?
-- Не става, ти казвам. Друг финал трябва! Тоя с рибката, не минава! Аз да не съм Тери Пратчет… Да седна да го напиша това, че и да успея да го направя хубаво! По-реалистично ми трябва!
-- Ти да не се напи? Каква доброволна оставка на министъра ще е реалистична?
-- Ти се бъзикаш с мене!
-- Е, да, ма нали ти пръв почна – с това „доброволната оставка на министъра”…
-- Както и да е, карай. Няма да пишем история…
-- Не бе… чакай! Чакай, ще ти измисля друг финал. Дай ми малко време… - старецът захапа студената лула и се замисли. Всички останали отдавна вече бяха изгубили интерес в историята и се забавляваха като пееха кавър-версията на култовия хит „Кен-лий” и тресяха стените на кръчмата. Горе-долу продължителността на песента беше времето, достатъчно на старецът да измисли другия финал:
-- Министърът нали си има асистенти?
-- Да.
-- Слушай тогава: Министърът разбра, че има нарочена среща с големия шеф, с големия… министър. Тъкмо се прибра към София и му съобщават, че има светкавична среща с големия шеф и да внимава, защото сградата е обсадена от журналисти.
Четиримата асистенти на министъра го посрещнаха заедно с охраната и разбутаха фоторепортерите и журналистите, само един оператор, който бил по-едър, не успяха да преместят веднага и министърът, опитвайки се да се промуши, си блъсна главата в камерата му. После един от асистентите му едва го удържа да не избълва каруцарската псувня, която очевидно се задаваше откъм министерската уста, свикнала със суровия аграрно-културен живот в предминистерските години.
Влезе министърът при големия шеф. Той стана и го посрещна:
-- Затворете вратите, ако обичате.
Сконфузен, министърът леко се приведе (рефлекс, развит през годините вярна служба) и изпълни нареждането. Усещаше, че съдбата му вече не е в неговите ръце. „Какво ще стане сега с мен? С жена ми? Децата? Семейството? Родата? Брат ми и неговите строителни фирми? Аз… горкият аз! Дано не пита за декларациите, че ми ги няма!”
Сега… какво са си говорели те вътре е тайна, пък и не е важно… и можем да се досетим, но ефектът е важен.
Асистентите на министъра също бяха държани в неведение за развитието на срещата. И понеже бяха свикнали да действат на всички фронтове, при всякакви обстоятелства и сценарии (истински оперативни герои!), се подготвиха отново с два възможни сценария. План „А” и план „Б”. Единият предвиждаше оставка, другият… ясно какво.
Излезе министърът от кабинета на големия шеф и се запровира през редиците на журналистите. Лицето му беше сурово и не изразяваше никаква емоция. Суров. Намръщен. Същинско достолепие. Питаха го какво е станало, какво е решението му, какво са си говорили те с големия шеф. Отказваше да коментира, казваше само, че ще направи изявление на брифинг след десет минути. Тълпата го следваше и не се отказваше от въпросите си. Уклончиво им даваше да разберат, че той, както винаги, се е намерил по средата на море от компромати, лъжи и засади, но е излязъл с достойнство. Или поне той си мислеше, че нечленоразделното му бръщолевене носеше такъв смисъл.
Асистентите му се засуетиха. Поради грешка на охраната, те не бяха допуснати до министъра цели седем минути. Залата за пресконференции се пръскаше по шевовете, операторите разположиха стативите и настроиха камерите, журналистите сложиха микрофоните и диктофоните си на президиума. Запалиха специалните телевизионни прожектори, залата грейна и се нажежи. Въздухът се изпълни с прах и задух. Всички се надпреварваха кой да седне по-напред. Един през друг даваха мненията и предположенията си за развитието на нещата.
А от другата страна на стената, в съседната стая… министърът беше спокоен. Неговото напускане беше отложено за друг път. Само трябваше да мине брифингът и всичко се връщаше постарому. Големият шеф се беше смилил. Партията му беше гласувала доверие. Скандалът беше управляем. Само ако можеха асистентите му да дойдат по-бързо, за да му дадат речта, която да прочете. Знаеше, че те имат такава. Те винаги имаха. Не беше присъщо за тях да се мотаят. Прати да ги намерят. Намериха ги между журналистите, докато опитваха да убеждават суровия служител от охраната, че са асистенти на министъра. Единият държеше две папки в ръцете си. Когато видя представител на министерския антураж, веднага го попита какво е станало. Как са се развили нещата? Оставка или не? Ще си търси ли нова работа или ще си изплати най-после третата ипотека на апартамента в Люлин? Другият се наведе и подшушна резултата от срещата.
-- Браво! – кресна асистентът, - План „А”! - по реакцията му и другите разбраха и си отдъхнаха. Смигнаха си съзаклятнически и се успокоиха. Браво, наистина.
Минаха през охраната, поведени от пратеника, стигнаха до министъра минута преди излизането му и му връчиха речта.
-- Радваме се за Вас, господин министър.
Министърът не отговори нищо. Взе папката и излезе на сцената на великия цирк. Тълпа. Шум. Светкавици. Камери, прожектори, микрофони. Въпроси, въпроси, въпроси! Шум от включване на микрофон. Лека микрофония. Министърът започна да говори.
Главният асистент се обърна към другите:
-- Момчета, имаме проблем… - в ръцете си държеше синя папка, на която пишеше ПЛАН „А”. Значи министърът беше взел папката с речта за…
-- ОООО НЕ!
Две минути министърът говори за „така създалата се ситуация”, докато асистентите се опитваха да му дадат знак да спре. Ръкомахаха горките, скачаха. Но министърът беше забол главата си в листа и не спираше.
Жена му гледаше изказването му пряко по телевизията. Колегите му министри също. Големият шеф се беше разположил в удобното си кожено кресло в кабинета си, който се намираше съвсем близо до мястото на основното действие, и също наблюдаваше със задоволство прякото предаване от залата за пресконференции.
Асистентите усещаха надигащата се вълна от паника в сърцата си и буци в гърлата.
В един момент се чуха заветните думи, изписани по-рано от един от тях в така наречения ПЛАН „Б”…
-- Затова аз, в желанието си да запазя чист авторитета на властта, на повереното ми министерство и цялото правителство, както и на неуморните и трудолюбиви хора, с които имах честта да работя толкова време рамо до рамо… реших да подам оставката си още сега…
-- КАКВО!!! – кресна големият шеф в кабинета си.
-- Какво! – жена му изпусна купата с канелените сладки до телевизора.
-- Какво… - прошепна сам на себе си министърът. – Как…
Погледна към част от „неуморните и трудолюбиви хора, с които беше имал честта да работи толкова време рамо до рамо”… тоест към асистентите си. Единият седна на земята, другите двама стояха втрещени и бели като платна, а четвъртият вдигна рамене, сякаш за да каже: „Случва се, господин министър. Грешка.”
Министърът се опита да каже нещо, но в този момент подът се завъртя, таванът го захлупи и всичко наоколо стана черно.
Министърът в оставка припадна на президиума…

Ноу Смокинг

2008-03-29T20:23:00.005+02:00

Влизам в бар, сядам си спокойно и си поръчвам бърбън с лед и сода (к’во…? Ми т’ва й е хубаво на малката заплата – че можеш и без нея – за т’ва си поръчвам смело в началото на месеца!). Седя си и кротко се наслаждавам на удоволствието и за да бъде то пълно – си паля цигара. Идва по едно време барманът и ми вика:
„Тука не се пуши!” и ме гледа кисело.
„Я! – викам аз – откога бе?!”
„От днеска!”
„Шшшшш, я…!!!” и си дърпам доволно от цигарата.
Оня изчезна някъде. По едно време идва един бабаит – явно от охраната – и застава до мене, подпира се на бара и ме гледа ‘се едно съм ей сега ще си спомни как ставаше номерът с говоренето и ще ме пита нещо. Дадох му достатъчно време да си спомни цялата процедура по това как да изглежда зъл и свиреп. Добър е! Спомня си бързо – погледът му ‘се едно ме пита ‘що съм спал със сестра му.
„Тука не се пуши, тъп ли си или к’во?”
„Май ще е „Или к’во”” му отговарям с цялата си наглост и си дърпам от цигарата. Мисля си колко време ще му отнеме, за да зацепи сарказма. Десет секунди. Обръщам се към бармана и викам: „’Що не забраните и пиенето бе? ‘Що само пушенето, а? Като ще го даваме зелено и природно по баровете?” Той даже не ме и погледна. Неговата задача вече беше в ръцете на горилата. Поръчах си още един бърбън.
„Ще загасиш ли фаса преди това?” ме попита барманът.
„Добре” – загасих го. Горилата се отдръпна на десет крачки, но продължаваше да ме гледа свирепо и да ми напомня за себе си.
Барманът ми даде пиенето и аз си извадих нова цигара. Запалих си и си дръпнах с кеф. Оня едрият пак дойде.
„Абе ти тъп ли си бе? Тука не се пуши!”
„’Що?” и си дръпнах дълбоко. Глупав навик – да дразня хора много по-едри от мен.
„Не можеш ли да четеш, виж табелката!”
„К’ва табелка? – огледах се наоколо. Нямаше табелка. Барманът отиде до другия край на бара, извади нещо отдолу и се върна. Плесна една табелка, на която пишеше: „Пушенето забранено” точно под носа ми. Едрият ми я посочи.
„Ей тая табелка!”
„Не.”
„К’во не?”
„Не мога да чета”
Точно след две секунди вече ме влачеше към изхода. Ясно, че да ме помоли да напусна щеше да е безсмислено. На излизане ме блъсна случайно в касата на вратата и нежно ме пусна да направя пирует на леда отвън.

Обаче аз съм упорит. На следващия ден пак бях там и пак повторих сценката. Само че тогава и барманът беше друг, и горилата. В бара имаха четири смени от бармани и горили. Значи имах четири дена на разположение, за да мина всички смени, преди да свърши персоналът, който не ме познава. Хубавото беше, че никога не си плащах за последното питие – как можеш да си платиш, докато те изхвърлят.
Такааа… сметнах, че ако успея да обиколя всички барове в града и да изиграя тоя моно-спектакъл, ще ми излезе с около сто лева по-евтино пиенето за месеца. Не че обичам всичко да пресмятам в пиене… ъхъъъммм… но щом говорим за барове и пушенето е вече забранено, май остава само пиенето… бе и нещо трето имаше, ма не се сещам к’во беше. Както и да е.
Хората мислят за непушачите. Сега да не ме разберете грешно – не че мразя непушачите, просто се чувствам по-добре, когато не са наоколо.
К’во? И други филмови реплики знам!
И аз бях непушач известно време: първо за 16 години – преди да пропуша, после за 5 месеца, когато спрях цигарите. Колко никотинови лепенки и хапчета си накупувах тогава. И колко ме беше яд после – с тия пари колко кутии цигари можех да си купя!
Какво сега?!?!?! Ще ме съдите?! Вие да не сте перфектни? Никой от вас ли не си бърка в носа? Е, моят противен навик просто е различен. Колко хора имат навика да не се къпят и да вмирисват околната среда и да тровят другите! А?! На тях що не им казвате нищо?! А ние пушачите сме най-дискриминирани – заврени по разни пушални и дупки, и дворове… а да не говорим, че много от ония, дето не се и къпят, съчетават два вредни навика в едно и идват да тровят въздуха двойно! Е, срещу тях трябва да има забрана, не срещу нас. Пушенето поне преди си беше нещо нормално, пропускането на банята четири поредни седмици никога не е било… нормално!

Като малък исках да стана пожарникар. ‘Що? Защото обичам дима! Какво, какво, какво?! Какво пак?! Обичам си въздуха гъст! Да го виждам, докато го дишам. Гледате вече малко враждебно май? Пак ще си задам въпроса с бъркането в носа. А…? Нали? И се чешете на публични места, и говорите високо по мобилните си телефони, и си хвърляте боклука през балкона, и минавате на червено, и се пререждате, и ми продавате бира с изтекъл срок, и си чоплите зъбите пред други хора, и говорите високо в киното… а после пушачите ви пречели на вас?!

И като се замислите: по филмите може да има тонове кръв и секс, но мръсни думи и цигари – никога! Само много, много лошите (тия дето губят накрая!) пушат или пълните тъпаци – те също пушат. Във филмите. И какво е посланието?! Че сме гадове, ще ни гръмнат накрая на филма и освен това сме тъпи. Благодаря!

Извади си пръста от носа бе!!! Да, ти!

И една блондинка, дето се запознах с нея в един от баровете, ме гледа учудено и мига на парцали: „’Ма ти си пушач!” Викам: „Гледай си работата! На тебе пък зъбите са ти криви! И ти е скапана прическата!” И си отидох. Само оттам не ме изхвърлиха – сам си тръгнах!
К’во – мислите за околната среда ли, що ли?! „Убий пушач! Спаси блондинка!”
Но след пет минути се върнах обратно – тя още седеше на бара и вече си говореше с някакъв тип до нея. Тя ме погледна учудено.
„И гласът ти е гаден – допълних – ‘се едно си глътнала детска свирка!” И си излязох. Този път наистина си тръгнах.

Songs

2008-03-29T19:10:00.001+02:00

1

"I don't want
to make an effort
anymore
in my life" –
the man he said;
and there he goes...
he became
paralyzed
from the neck
down... for life.

2

"Forever stay with me
forever with you I will be" –
the man was singing;
his tumor heard him singing
and thought the man
was singing actually to him...
and forever stayed
with man...
....for the rest
of
his
life.

3

"How much I want
to be happy in this life!
More than anything
I want to want!"
So the fate
made
a joke with him,
and jokes of fate
end up bad;
the man became
drooling idiot
who never knew
what misery is...
or anything at all.

-------------------

First published in Word Riot, December 2006

For Real

2008-03-29T19:02:00.002+02:00

6:01 am.

The clock quietly changes the figures and now it is 6:02… 6:03…

Minutes go by one after another and vanish without a trace. The alcohol takes over the imagination and makes bad jokes with it…

There’s the door bell. Why should he get up?!

A sigh.

And a smell of alcohol steams.

The door bell doesn’t stop. Now the insolent guy from the other side of the door is leaning on the bell having no intention to let go until sees the door open!

One hour of sleep is not enough for recovery…

“…Early this morning…”

Hard and heavy steps through the corridor.

Door opens with creak.

- Hi!

- Down the corridor – the red door.

He tries to close the door.

“…When you knocked upon my door…”

She reaches and holds it.

- No! I’m looking for… you! I have something important to tell you!

- Do I know you?!

- That’s pretty rude of you but I forgive you. From now on we should get along with each other. I have something important to tell you!

***

- Go shoot yourself!!! I see you for the first time in my life, stupid whore!!! Get lost!

- Why do you have to behave like that?! I think I was delicate and tactful enough…

- I’ll call the police if you don’t get the hell out of here! I’m not kidding!

- Not to remember is swinish but to act like that is a crime and you’ll pay for that very soon!!! You’re wrong if you think you can go on just like that!!! Piece of trash!!! Bloody piece of trash!!! I’ll come back soon and then you’ll see! You’ll be sorry.

- I’m already sorry. I’m sorry they let you out of the madhouse and you came exactly on me.

***

“…Early this morning…”

Door bell rings…

One hour of sleep is not…

Creak…

- Are you Elson Turgenev?!

- Yes. Yes, why?! Is there a problem…?

- Yes, sir… (the uniforms stretch, hands reach, fingers bend into an iron grip.) …you should come with us to the station to answer few questions! You have the right to remain silent…

- Wait!!! That’s a mistake! What are the accusations…?!?!

- … everything you say might and will…

- What are the accusations; I haven’t done anything! ANYTHING!!!

- … be used against you in court. You have the right to have attorney…

- Let me go now. You’ll be very sorry!!!

Swing.

Burning pain.

Pulsing blaze. And black curtain (sound of approaching train). Distant (coming from the highest mountain and deepest cave) fading voice:

- … if you can’t afford it there will be public attorney appointed…

Darkness…

***

- Don’t I have at least the right for a phone call?!

- NO!

Lights go off and the only glow is from far away in the corridor.

Sound of squeaking bed. Smell of sweat.

- Hey! Who are you?! How long you’ve been here?!

(…)

- No… you see… it’s a mistake… they made a mistake… a crazy girl accused me for being the father of her child…

- Oh, how I hate guys like you!!!

Hit. Hit. Hit.

His head is in the toilet plate almost voluntarily. Sound of flushing water. The ears are filling with water, nostrils too. It continues for too long.

Too long.

The water flows… the blood mixes with it and goes down through the hole to somebody’s shits and wastes. Wounds are painful and burn from the water. Strong smell of cleaning preparation. Lemon and bleaching powder. Mixed with smell of urine. Rusty stripe pointing down the dark hole. The abyss of the purgatory.

He goes out on the surface and takes deep breath.

***

- Your bill’s paid. You’re going out.

- Fucking son of a bitch! I’ll break your fucking head!!!

- HEY!!! Leave him alone! Let him go!

***

- I told you, you won’t go with that this easy. You shouldn’t have treated me that way!

The water is still running down his hair, face, through the eyelids, down the shoulders…

- Who are you?! I’ve never seen you in my life!

Hit through the face.

“…When you knocked upon my door…”

- Behave mannered!

Burning pain.

- People, there’s a mistake! Big mistake! I don’t even know what you’re accus…

- You promised this girl to marry her. Made her a child and ran away after that.

- I saw her today for the first time in my life! And besides even if it was true, you can’t treat me like that. There are courts which will decide. It’s very easy – DNA analysis will be made and you’ll see there’s a mistake. You can’t arrest me for such a thing, that’s unthinkable. Impossible! Unthinkable… never… how… you are all fucking pigs! Go screw yourselves, fuckers!!! Even if I am the father you can make me pay alimony. YOU CAN’T ARREST ME!!!

Hit with a stick in the back of the neck.

Darkness.

***

- Is he ready to confess?

- He’s still playing games. Pretends he doesn’t know what this all is about.

- He will know!

Anger.

- Who the hell are you, shithead?!

- Father of the girl you disgraced. We’ll make you sorry.

We’ll make you sorry. WE!!!

***

- Your honor… I don’t want even to make a suggestion on how we came to this! All this looks more like a bad dream than a process. From the beginning I was put under inhumane tortures in the police station.

***

- Dr. Danergine, do you confirm that the results from the blood and DNA tests are positive?

- Absolutely, your honor. After two extra samples, which are necessary in our profession, we came to conclusion that Mr. Turgenev is the father…

***

- This court finds you guilty on the charge of deception, bearing false witness, escaping the justice and if it was up to me, Mr. Turgenev – moral and ethical violation of human standards and rules…

… I sentence you to three years in prison and you should be paying alimony in size of 10 000 per month…!

- WHAT!!! You have no right! You… you are a fucking bastard! I’ll break your…! You’ll die in your own shits!!! That can’t be happening… can’t be for real!!!

- … unless, Mr. Turgenev, you agree to marry this girl that you so uncleanly disgraced!

***

Darkness.

***

- You may kiss the bride!

***

- I love you!

- I hope you rot in hell, bitch!

***

There are so many ways… so many different ways…

One of them is when you stop measuring the time with a clock but with a calendar…

Years go by…

Staring at the wall in front of you.

For life…

For real…

Fuck it…

***

- Mr. Turgenev, welcome back to my court room. This time we won’t be so indulgent with you. You’re going to face the whole strictness of the law. Murder is a heavy crime.

***

- … on charges of murdering Sillia Turgenev, wife and mother of their only child, we found the defendant Elson Turgenev guilty!

***

For life.

***

Sound of squeaking bed. Smell of sweat.

***

Forever.

***

For real.

***

“…And I said: “Hello, Satan, I believe it’s time to go”…”

----------------

First published in Thieves Jargon, 9 June 2006

What do they want now?

2008-03-29T18:44:00.000+02:00

The man said everything is ready for tomorrow at six.

Just a little patience.

That’s all.

I am now looking around for the cops. I don’t want to spend another night in the station. They become more and more brutal. Last time I saw with my own eyes how they were kicking a pregnant woman. Well she was a criminal, I’m sure about that. I am a criminal – I’m sure about that, too.

The first time I was there I saw a seventy-something year old man being stripped and showered with cold water; a young mother being strip-searched in front of her daughter; a student being beaten to unconsciousness.

But that was in the past – a few years ago.

Now they wouldn’t be accused of the same crimes.

Things they did are no longer considered crimes.

I go along the curb and hide behind the postboxes. The sun is setting now and makes my game of hide and seek incredibly distorted with all the shapes and colors like in a comic book.

‘The man with the harmonica…’

There are the sirens!

Fuck!!!

They won’t see me! They can’t see me from there… can they…?

Ok!

Next time - be more careful!

First time I got caught was because I had a long hair. It was a stupid thing to do but I just went on the street and…

By some habit I was doing the things the way I used to do before.

BEFORE…

Before… that was a good time…

You never heard me SAY THAT!!!

I was away for years and when I got back to my own country things were already different!

Much different!

- Hey, asshole! Get the fuck out of here! – the bartender shouts at me. He obviously doesn’t want any troubles. – I don’t want any troubles!

See…

I’m once again outside. The sun is almost behind the horizon and the night embraces the earth with its dark blue ghostly cobweb.

I see the patrol car on the other side of the street!

Oh, no!

The door opens. The cop gets out fast like a bullet. The other cop, too.

They go inside the bookstore. Thirty seconds later they come out dragging some poor sucker into the car.

No one is paying any attention to all that. People are used to these things.

They know.

Everybody reads papers and watches TV.

They HAVE to know all the new laws.

I jump behind a postbox and pray they won’t see me.

The car leaves with smoking wheels.

- Hey, there’s another one! There’s another one – some lady shouts and points at me.

I run away.

Fast.

Five and a half years ago a group of people made a revolution. They made great changes in my country! None of them wanted to rule. “So noble they are” – people were saying.

They made the new laws and then left all the power to others.

One of the laws says that the president is a president for a year.

One year.

And everybody can be a president.

So the president is elected by a committee that…

The president is chosen by all the names in the phonebook.

By chance.

Now everyone can be a president.

The president makes all the laws!

All the laws are made by the president.

You got the point!

Every president makes new laws!

All the new laws are made by one person and strongly depend on his or her mood… at the moment!

First of my crimes was: I had long hair.

Second one was: I had a beard.

Latest one was: the blue t-shirt I was wearing.

I’m now wearing a vest without sleeves and the tattoo on my shoulder can be seen. I’m near my home – I still have a chance to get home before they get me!

I thought it’s legal now to have a tattoo…

When did they change that again…?!

Why don’t I read papers?!?!?!?!

It was two years ago when I had a phone call from the poll committee. I was elected for president.

I had to sign a declaration (classified) that was saying I will make at least thirty new laws in the next year.

The idea is that people need to know every new law if they don’t want to go to jail. They read papers, watch TV, listen to the radio and… that’s how solid advertising auditory was created!

This is the truth: the people who made the revolution were ad agents who created best market for their clients. If you can’t make people see your ads… you can MAKE them to!

Right?

When I was president my new laws were simply removing of the old laws.

I wasted my time – the next guy came up with even more new laws…

The idea is now a little changed – the poll committee chooses weird people that will make terrible laws and will rule with brutality – that’s how the people will always be interested in last news. Every day and night – sitting in front of their TVs, reading papers, wearing headphones listening to the radio…

There is the entrance!

I’m close!

So close!

Finally I’m home!

O-o-h! I close the door.

Relief!

I go to the kitchen.

Take a glass and put gin and tonic inside. I like gin and tonic. It makes me happy.

There on the table is my new fake passport.

I have to leave! I have to get out of here.

Today I had meeting with the man. He said everything is now ready. He had to take some time to arrange things – and there… I’m going!

At last!

Tomorrow at six. I just have to be patient.

“Mr. President…”

“Yes?” – I say.

“What should we do with these people?” – the adviser asks.

“What people?”

“The medical experts who insisted to meet you! They’re outside - waiting”

“I don’t know. Let them in.”

“But, sir, they’ll be talking about the epidemic.”

“What epidemic?”

“That flu, sir… well it’s not exactly flu… but…”

“Why shouldn’t I see them?”

“Well, sir, we don’t want this news now. Plus you are vaccinated and we all are.”

“But the people…”

“Don’t forget you have so many things to complete! New laws are waiting. You have obligations to the people who made you president! Sir! Do you want people to find out you don’t even know about the epidemic?! Sir?”

That’s…

… all…

… in the past…

… now…

Tomorrow at six. I just have to be patient.

Gin and tonic…

Someone’s knocking on my door.

- POLICE! Open up!

What do they want now?

If you can’t make people see your ads… you can MAKE them to!

Right?

Right.

--------------------

First published in Thieves Jargon, 3 March 2006

LIFE

2008-03-29T18:34:00.000+02:00

It’s milk first
Then coffee
After which come
Nerves
Nicotine
And
Alcohol
Then you die