- Джофри – каза Джофри.
- Джефри?!
- Не, Джофри!
- Джофри… като…?
- Джофри като Джофри! – каза Джофри.
След като се запознаха той започна да нарича Джофри „Джофри Като Джофри”. Стори му се забавно, понеже Джофри каза това „Джофри като Джофри”.
„Здрасти, Джофри Като Джофри! Как си?” – така му казваше, а Джофри се спираше при него и се заговаряха.
Но това стана след като се запознаха. До преди това за него Джофри беше просто странен човек, когото той наблюдаваше от прозореца на седмия етаж на болницата, в която се намираше. От такава височина не виждаше Джофри като човек, притежаващ разни човешки неща, като лице например, а само като фигура със смешна походка и огромен, веещ се във всички посоки шлифер. Странното на пръв поглед в този човек беше, че на всеки три крачки правеше по една назад. Три крачки напред и една назад. Три напред и една назад. Естествено не се предвижваше много бързо, без значение колко бързо ходеше.
Всеки ден минаваше от другата страна на улицата точно по едно и също време. Точно по едно и също.
На господин Елсон му стана любопитно и след като вече знаеше, че човекът със странна походка минава по едно и също време оттам, започна да го търси с поглед сред тълпата. Сядаше на прозореца и чакаше да се появи. Гледаше другите фигури, които бяха като програмирани да се движат в една посока и да се разминават помежду си, съпроводени от различни по големина и цвят петна върху тях, които, погледнати по отблизо, представляваха лица. За кратко изучаваше тези странни машини и ето – между тях се появяваше дефектната машина, която се движеше в повече от една посока.
Едно, две, три…
Едно…
Едно, две, три…
Едно…
Едно, две, три…
Едно…
Напред, напред, напред…
Назад…
Този ритъм му напомняше за началото на пребиваването му в болницата, когато не можеше да става и трябваше да идва сестрата с катетъра. Слагаше катетъра със същия ритъм: напред, напред, напред, назад…
Тогава г-н Елсон лежеше в друго отделение, заедно в една стая с човек, който беше нанизан с всякакви тръбички. Всъщност с две – една през носа до стомаха и един катетър. Имаше панкреатит и тръбата, влизаща през носа му, стигаше до стомаха и изкарваше оттам всичко, което влезеше. А това беше единствено една бяла каша – само това му разрешаваха да яде. И веднага щом изяждаше няколко лъжици от нея, по тръбата от носа му започваха да излизат части от кашата, за да не се застояват в стомаха му. И това, и катетърът бяха свързани с не големи торбички, в които се вливаше съдържанието на разбития му организъм. Някоя от сестрите идваше и му сменяше торбичките.
„Дано само не се наложи да ме оперират – казваше човекът с тръбичките – дано! Ако се размина без операция обещавам да спра да пия и да ям боклуци!”
Обичал да пие. Много обичал да пие. И един ден след няколко малки питиета се качил в колата и си тръгнал към вкъщи. И след един светофар така му призляло, че за малко да катастрофира. Стомахът му се раздрал от рязка болка. Едвам отбил встрани и се свил на кълбо.
„Дано само не се наложи да ме оперират!”
Първата нощ имаше толкова висока температура, че постоянно ходеше до тоалетната – поливаше се с вода и пиеше, а тя сякаш се изпаряваше, като се докосваше до вътрешността му.
„Дано само не се наложи да ме оперират!”
След ден и половина докторът реши, че се налага да го оперират.
Господин Елсон повече не видя човека с тръбичките.
Самият господин Елсон беше преместен в друго отделение.
Щеше да се наложи да постои по-дълго време там.
***
Гледаше телевизия по цял ден.
След като състоянието му вече го позволяваше.
И всеки ден докторът му носеше разни вещи и без никаква причина ги оставяше на масичката до него. Донесе му една видеокасета и я пусна. На екрана се появи една купчина деца с тъпи малки шапчици. Явно беше детски рожден ден.
- Е…? – каза докторът.
- Какво „е”…?!
- Няма значение – каза докторът и излезе от стаята.
Той остана да лежи и да гледа касетата.
- Ей! Дай ми дистанционното! Не ме оставяй да гледам това!
Нямаше какво да прави и трябваше да продължи да гледа касетата.
Разни хора зад кадър караха едно хлапе няколко пъти да поздравява дядо си и то махаше срещу камерата и крещеше: „Здравей, дядо! Здравей!”
След двайсет минути свърши. Смешните шапки свършиха.
На другия ден докторът се появи с нова касета.
Същото дете, но по-малко. Явно от предишен рожден ден. И пак я пусна и нищо не каза.
Този път господин Елсон, за късмет, успя да заспи по средата.
Когато докторът се върна, той спеше.
Нищо.
Сънува доста странен сън:
Намираше се в болница и хората там имаха номера на табелки, закачени за дрехите им. Едни бяха жълти номера, други – червени, а трети – черни. Хората вървяха по коридор и всеки с жълт номер влизаше в първата стая – вляво. Другите продължаваха да ходят. Стигаха до втора врата – отдясно – и там влизаха всички с червени номера. И оставаха само тези с черните номера, които продължаваха да ходят и продължаваха, докато накрая стигнаха онази част от коридора, в която нямаше осветление. Без никакво изражение на лицата си (сиви и сухи лица) продължаваха да се движат напред и напред, като си влачеха краката по пода. И там вече започваха да се губят от поглед.
„Къде отиват” – попита той човека до себе си.
„В газовата камера” – му отговори той.
„Защо?!”
„Защото нямат пари за лечение”.
„А защо не ги пускате да си ходят вкъщи?!”
„Така правехме преди, но тия болнави плашила плъзнаха по улиците и плашат жените и децата ни!”
„Ами жълтите и червените номера?”
„Те имат медицински застраховки!”
„А черните номера…”
„Отиват в газовата камера! Изглеждате изненадан, сър? Това е ваше решение.”
„Мое решение…?”
„Да – вашият закон. Нали вие направихте този закон?!”
В края на съня си се почувства много възбуден.
Сексуално.
И преди му се беше случвало насън, но определено не от такъв сън.
Събуди се и видя жена с болнична пижама, която се беше навела над оная му работа и усърдно му духаше. Но влезе дежурната сестра и прекрати всичко.
- Тя е болна, господин Елсон! Болна! Не ви ли е срам да се възползвате от нея?! На вашата възраст!
- Не съм я канил! Аз спях! Не съм я виждал през живота си! Не съм я карал…
Жената не се дърпаше. Не издаваше никакви други звуци, освен едно тихичко пъшкане. И по очите й се виждаше, че присъства там само физически.
Сестрата я изведе.
- Не съм я карал! Дошла е, докато спях!
Но двете вече бяха излезли.
– На моята възраст ли?! – продължи да си говори сам. Последното изведнъж изплува в главата му – Че какво ми е на възрастта?! Какво ми е на възрастта? – обърна се към човека на съседното легло, който през цялото време до тогава се държеше като брадясал зеленчук, без почти да говори.
Човекът вдигна рамене флегматично:
- На колко години си? – го попита.
- Трийсет.
Онзи само сви рамене още веднъж:
- Добре.
***
- Ние, хората, сме саморазрушителни машини – каза Джофри един ден. Разбира се това стана, когато вече се бяха запознали.
- Да. И?!
- И… ние, хората, сме саморазрушителни машини…
- Да.
- И сме част от Вселената! Ние, като част от Вселената разрушаваме собствената си планета, която е част от Вселената и убиваме себе си, а ние сме част от Вселената и така унищожаваме Вселената. Значи Вселената се саморазрушава… странно. Може би не сме част от Вселената, може да сме противни малки частички, дошли от някъде другаде, а не от тази Вселена и затова да сме такива разрушители на Вселената, защото… защо й е на Вселената да се разрушава?! Сама себе си, имам пред вид…?
- Да.
Но този разговор се състоя, след като двамата се запознаха.
А преди това не се познаваха.
И докато все още не се познаваха, не си говореха, защото така правят хората, които не се познават.
И един път, докато все още не се познаваха, господин Елсон си лежеше в леглото и гледаше отново касетата, която беше проспал предишния път. А на нея имаше умопомрачително тъпи хора, празнуващи рождения ден на едно тъпо хлапе. Намираха се на огромен зелен двор с всички онези големи дървета и малки статуи. Зад тях – огромна бяла къща. Възрастните с лица като на акули, а децата приличаха на малки пиявици с дрехи от каталог. Не ги хареса. Единственото нещо, което му хареса на записа беше един глас зад кадър (явно на човека, който снимаше), който каза:
„Сега си само на осем години, но когато пораснеш, ще гледаш този запис и ще разбереш. (говореше на празното пространство пред себе си. Явно мъдростта беше предвидена като подарък за детето, когато порасне.) Хората искат да са равни. Когато са равни, искат да имат повече от другите, искат власт. Когато имат власт, искат да са единствените, които имат власт.”
- Умно…
Даже веднъж го сподели с Джофри, но, нали се сещате – след като се запознаха, а сега все още не се познаваха.
***
- Тихо! Събужда се.
Той отвори очи и видя до леглото си една купчина непознати хора да го гледат втренчено.
- Вие пък кои сте?
- Не ни ли познаваш?!
- Тебе всъщност те познавам. Виждал съм те на една видеокасета. Откъде се взехте и какво искате?
Това беше една част от семейството му. Бяха го посетили. А по-късно щеше да разбере, че човекът, снимал касетите, които гледаше в последно време, е всъщност той самият. Щеше да го разбере доста шокиращо. После щеше да се изправи, да залитне, да падне на леглото, пак да стане и да отиде до огледалото на стената. Заради прохождането му, лекарите щяха да решат, че е станало чудо, а той плака цял ден, защото през цялото време (вследствие на болестта) си мислеше, че е на трийсет, а се оказа дядо.
Съдовете в мозъка му се бяха свили. И все едно целият той се беше свил заедно с тях.
Болестта му едва не го уби. Един от мозъчните му съдове се беше запушил и му докара инсулт. Почти не се пръсна поради изтънелите си стени. Когато загуби съзнание, падна лошо и лекарите предположиха, че може да си е наранил вътрешните органи. Но не беше. Само мозъкът му не беше наред.
***
Седеше и гледаше през прозореца.
Тълпата му се струваше безизразна и грозна. С малките си отвратителни петна, които наричаха лица, поставени неумело на върха на телата им.
Мръсни и неадекватни.
Безизразни.
Отвратително!
Сега за пръв път видя един странен тип с огромен шлифер, който правеше по три крачки напред и една назад. Всеки път. Толкова му стана любопитно, че се загледа в този човек и тълпата изчезна за него. Беше просто фон за съществуването на този интересен обект, движещ се напред-назад.
На следващия ден го видя отново и забеляза, че е по същото време, както предния.
На следващия ден вече очакваше да го види – седна на прозореца и зачака. И го дочака.
Едно, две, три…
Едно…
Всеки следващ ден очакваше да го види. Вече му позволяваха да излиза от стаята си и той го наблюдаваше от прозореца на малкото болнично кафене, което се намираше на третия етаж и оттам по-добре виждаше развяващия се шлифер и дори очертанието на лицето на странния човек.
***
- Това е най-доброто място на света – Каза веднъж Джофри. Той споделяше един свои сън с господин Елсон. – Кабарето се намираше в градче по средата на нищото… видях мръсни вицове, суров смях, пушек и дървени табели с олющена боя. Най-доброто място на света. Там трябва да бъда!
И след това продължи в съвсем различна посока… просто ей така:
- В днешно време хората четат книги само ако могат да научат нещо от тях. Не ги четат само, за да почувстват нещо от тях. Не смятат, че това усилие си струва само за едното чувство. Трябва да имат полза от това. Затова хубавите книги са изместени от наръчници и биографии. Да-а-а… - каза Джофри.
Това беше едно от нещата, които Джофри каза, когато си говореха. Но чак след като се запознаха.
- Всичките ми роднини искаха само парите ми – каза Джофри през един от онези разговори. – Докато бях в болница идваха всеки ден и се правеха на загрижени, подмазваха ми се. Един ден не знаеха, че съм буден и ги чувам. Преструвах се, че спя и ги слушах. „Добрата новина е, че наследяваш парите му, но лошата е, че и болестта му е наследствена!”, такива тъпи шеги чувах. И после: „Тихо, събужда се” и тогава изведнъж се усмихнаха и станаха любезни. Бяха любезни, докато не успяха официално да ме обявят за невменяем и некомпетентен да управлявам компанията си. Взеха ми всичко.
Джофри си имал фабрика за хартия, която сега се управлява от роднините му, които макар и да знаели, че е избягал от санаториума, не си направили труда да го търсят. Той беше човек без свое място в света. Всеки ден Джофри спеше под откритото небе. Неговата болест се наричаше „живот”. Това е доста опасна болест.
Господин Елсон имаше подобен проблем. Неговата болест беше сходна с тази на Джофри, но все пак беше по-различна.
- Мисля, че знам за какво говориш… моите роднини играят същата роля. Плюс това все още не могат да понесат, че се срещам с по-млади от мен жени! Много добре знам, че и те са с мен заради парите. Сегашната ми приятелка е почти трийсет години по-млада. Сигурно се надява да се оженим… Разбрах, че няма да имам до себе си човек, който да остане задълго. Подарявам й цветя, дрънкулки и дрехи.
- Ако веднъж й подариш цветя… - започна Джофри.
- Тя ще очаква винаги да й ги подарявам – продължи господин Елсон.
- И ако един ден не го направиш…
- Тя ще реши, че вече не я обичам. Знам. Аз не я обичам. Правил съм тази грешка много пъти, но съм си взел поука. Вече подарявам цветя само на жена, с която планирам кратко съжителство. Това я предразполага. Много пъти се е случвало – винаги едно и също.
- Нещата се повтарят в живота ти.
- Нещата се повтарят в живота ми. Само едно ще ми се случи веднъж. И може би съвсем скоро. Човек мисли за това, чак, когато тя му се покаже.
- Смъртта?
- Смъртта. Смъртта се случва веднъж в живота.
Джофри се смя от сърце по-късно, когато господин Елсон му представи младата дама (когато вече излизаше от болницата). Тя беше красива и млада. И носеше голям букет цветя. Той държеше да я запознае с Джофри.
- Красиви цветя – каза тогава Джофри.
- Нали?! Много красиви. Той ми ги подари. Моят мечо – каза с престорен бебешки глас тя, - защото ме обича.
Джофри го погледна и двамата се усмихнаха дискретно. А след това Джофри се смя от сърце – превиваше се от смях и се удряше с ръце по хълбоците, докато голямата черна кола с господин Елсон, момичето и няколко от роднините му се отдалечаваше.
***
Една нощ в болницата господин Елсон сънува странен сън:
Грижеше се за някакво дете, което му беше абсолютно непознато. Просто мозъкът му казваше (чрез подсъзнанието), че се грижи за това дете. Гледаше го и то растеше с минути и стана точно негово копие (но без коса – кой знае защо).
Накрая на съня си спомни защо това дете е при него – защото той беше убил майка му. Спомни си, че майката на детето беше досадната съседка, която някога живееше в апартамента над неговия, когато самият той беше още дете.
Събуди се и се огледа.
Разбра, че е в болницата.
Не можа да заспи до края на нощта.
Болестта на господин Елсон беше много опасна и смъртоносна. Не, не инсултът, който беше получил… другата му болест – която се казва „гузна съвест”. И тя се проявяваше чрез странни сънища и мисли. Някога той самият имаше лице на акула – когато децата му бяха все още просто пиявици с дрехи от каталог. След това децата му станаха родители на пиявици, които пък от своя страна някой ден ще имат лица на акули. Това не представляваше проблем за него доста дълго време. И изведнъж всичко отиде по дяволите. Просто така. Тогава се появи тя, за да завърши представлението…
На следващия ден беше много уморен, но въпреки това реши да направи това, което си беше наумил. Много му беше интересен човекът със странната походка.
Когато моментът, в който онзи обикновено се появяваше, наближи, господин Елсон се облече и каза на сестрите, че отива да се разходи.
Излезе и зачака.
И ето – човекът се появи.
Той го заговори и го попита как се казва.
- Джофри – каза Джофри.
- Джефри?!
- Не, Джофри!
- Джофри… като…?
- Джофри като Джофри! – каза Джофри.
След като се запознаха той започна да нарича Джофри „Джофри Като Джофри”. Стори му се забавно, понеже Джофри каза това „Джофри като Джофри”.
„Здрасти, Джофри Като Джофри! Как си?” – така му казваше, а Джофри се спираше при него и се заговаряха.
Говореха си за какво ли не.
Епилог:
Г-н Елсон се върна още на следващия ден след изписването му от болницата.
Искаше да помогне на Джофри да си стъпи на краката.
Седна на същото място и зачака да се появи.
Джофри не дойде.
Не дойде и на следващия ден.
Повече не дойде там.
Явно беше направил своята крачка назад. Или напред…
Така прави Джофри.
Господин Елсон искаше да го намери и нае човек за целта.
Но самият господин Елсон ме живя дълго след това.
Роднините на господин Елсон решиха да прекратят търсенето. Защо им беше да харчат пари за такова нещо…?
Действително… защо?
***
- Джофри – каза Джофри.
- Джефри?!
- Не, Джофри! – каза Джофри и след това, кой знае защо добави: - Джофри като Джофри!
- Както и да е. Слушай, Джофри, можеш да спиш тук ако искаш. Курвите няма да те притесняват.
Сега Джофри беше в своите нови „три стъпки напред”. И ги правеше в малко неизвестно градче. В местното кабаре. Където си намери работа и подслон.
Мръсни вицове, суров смях, пушек и дървени табели с олющена боя.
Това беше засега.
Най-доброто място на света.
Deluxe Pool