====================
Червен молив. Син. Нанасям внимателно. Изглежда абсолютно истинско. Макар вече да не се занимавам с това, все още ме бива.
Двайсет години бях специалист по специални ефекти.
Сега съм никой.
Четири години преди да се пенсионирам, ме изхвърлиха заедно с още петнайсет човека. Фирмата ни престана да съществува, поне не в този си вид. За пари никой не се оплаква.
За тези години имахме кога да мислим за пари. Сега всеки се наслаждава на пенсионирането си заедно със съпругата си, децата си, някои дори с внуците си.
Аз си имам само хармоника и четиринайсет рафта с книги, които съм прочел по поне четири пъти всяка.
Червен молив. Син. Нанасям внимателно. Изглежда абсолютно истинско. Макар вече да не се занимавам с това, все още ме бива…
Разгащвам си ризата от едната страна. Късам си ръкава на половина. Лягам на земята и се въргалям в калта. Ако не е достатъчно, доизпипвам детайлите на падението…
Приличам на пребит. Или катастрофирал. Все едно лицето ми се е срещнало с товарен влак и след това съм се борил с къпинов храст. Дрехите ми са като на скитник.
***
Разхождам се няколко преки, за да видя реакцията на хората.
Вярват.
Вземам такси и отивам в първия набелязан квартал. Няколко познати от бара и приятели на сестра ми живеят там.
Чакам някой да ме види.
Това ме забавлява - ясно ви е колко мизерен живот водя…
- Ей, ей, ей… какво ти се е случило?! Добре ли си? Да извикам ли някой? Как стана това? Да не си катастрофирал?!
Тъп поглед. "Не те познавам! Разкарай се, чук!"
- Добре ли си?!
- Познавам ли те?! Що не се разкараш?! А?!?!
- Не ме ли позна? Аз съм…
Всеки път едно и също: "Не ме ли позна… аз съм… добре ли си…?"
Вече не е дори наполовина толкова забавно.
***
На следващия ден пак съм там. С най-чистото и спретнато лице на света.
Чудя се как ли се чувстват, когато ме видят само след един ден в такова добро състояние?!
Никога ли не се усъмняваха?! На никого ли не му хрумваше?! Все пак…
- Вчера…
- Какво?
- Вчера… не се ли видяхме?
- О, не! Вчера си бях вкъщи цял ден. Бях малко настинал. Сега съм добре, но вчера не бях на себе си от кихане.
Винаги ме разглеждат, като че ли за пръв път ме виждат. Все едно съм рядък вид птица. Все едно имам три ръце с по шест пръста.
Това ме забавлява - ясно ви е колко мизерен живот водя…
Червен молив. Син. Нанасям внимателно. Изглежда абсолютно истинско. Все още ме бива…
(!!!)
- Ей, ей, ей… какво ти се е случило?! Добре ли си? Да извикам ли някой? Как стана това? Нападнаха ли те?!
Тъп поглед. "Не те познавам! Разкарай се, чук!"
- Добре ли си?!
- Що не се…
(!!!)
Това ме забавлява…
***
Тънко въже.
Тясно, но високо столче.
Удобно е. Даже много удобно. За седене, да си подпираш краката, да стъпиш върху него…
Много ме бива в драмите.
Много.
Затягам въжето здраво около врата си. Свивам пръсти около примката и проверявам. Стабилно е.
Всеки момент…
… ще изпитам онова, което в продължение на години имитирах.
Едно…
Две…
Три…
Първото, което направих, беше да се напикая. Няма светлина и няма тунел. Разочароващо е. След всички светлини и тунели от филмите… да разбера, че за мен няма!
Жалко. Няма красиви спомени. Животът ми не минава като на филмова лента пред очите. Само червени петна. И паника. Значи все пак и аз имам инстинкти.
А паниката ми крещи в главата. Крещи заедно с нахлуващата кръв: "Как всичко това може да бъде върнато? Може ли да започнем отначало? Видях къде съм сбъркал. Искам още един шанс!"
Е, и?
Аз и преди съм виждал. Но не се поправих. Не събрах смелост. Никога не събрах смелост. И никога не представлявах човешко същество. Това, което ме разделяше, беше голяма пропаст, която се опитах да запълня с изкуствена кръв и грим, но тя си остана. Зееща. Просто беше изцапана и още по-очевидна за всички. А сега вратът ми понесе цялата тежест на тялото и това, което трябваше да бъде моя душа.
Не стана така бързо, както си го представях.
След паниката идва успокоението. То не крещи. То се моли. Шепнейки: "Не ме местете. Оставете ме."
- Добре ли си? - крещи някой.
"Не съм добре. Всъщност и преди не съм бил по-добре. А ако трябва да бъда честен - сега съм по-добре отпреди. Оставете ме и престанете да се занимавате с мен. Не ме обръщайте. Не ме пипайте. МОЛЯ ВИ! Оставете ме!"
- Няма пулс… - гласът на лекаря звучи успокояващо. Той само констатира.
"Благодаря!"
- Не диша…
"Благодаря!"
- Съжалявам, няма смисъл. Това беше…
"Благодаря! И лека нощ!"
И това ме забавлява…
…ясно ви е…
========================
Deluxe Pool