Оставката на министъра

Моят принос към литературния конкурс на Пейо: “Оставката на министъра”

------------------------------


-- Сигурен ли си бе, Джими?
Само старецът му викаше „Джими”, истинското му име беше Коста, но старецът беше зевзек. Кой знае какво имаше предвид, като му казваше Джими…
-- Да, напълно! – отговори Джими.
-- И къде, казваш, си го видял?
-- В интернет.
-- ???
-- В компютъра, бе старец.
-- А, да… верно, там много неща пишат. И к’во… за доброволната оставката на министъра искат история, така ли?
-- Да. А ти си образ и всякакви истории знаеш, та реших, че ще знаеш някоя такава история.
-- Хммм… дооообре… да видим сега. Я ги събери ония малките. Като ме зяпнат, ми идва настроение да разказвам.
Другите се спогледаха. Да, старецът недовиждаше.
-- Ние сме си тука вече…
Той не каза нищо. Чакаше.
-- Добре, ей сега ще ги събера, - каза младият и се обърна към другите. – Айде идвайте, старецът ще разказва.
Те кимаха с досада:
-- Тоя съвсем е изкуфял…
Дядото се облегна назад, настани се удобно, взе празната си лула (бабата не му даваше да пуши вече) и притвори очи…
-- Имало едно време един български министър… - започна дядото, -- имало… - спря се, закашля се, огледа се наоколо и реши да промени достоверността: – Имаше едно време един български министър - продължи той. - Този български министър беше като всички други български министри и съответно беше твърд като скала и окото му не трепваше от нищо. Ето, например, бидейки български министър… всички негови роднини от женски пол бяха изключително популярни и желани от страна на електората. Това малко притесняваше роднините, но не смущаваше министъра. Електоратът беше далеч от неговите роднини от женски пол, но пък роднините от женски пол на електората бяха често в периметъра на действие на министъра. Но той подхождаше професионално.
Тук дядото млъкна и се огледа наоколо. Смигна съзаклятнически на другите и се усмихна, показвайки малкото на брой зъби в устата си. Другите с досада констатираха, че вече не е нито смешен, нито забавен и шегите са му тъпи.
-- Твърд и непреклонен беше той. Защо? Защото е недопустимо един министър от типа „български” да бъде уязвим и податлив на емоции и усещания, като „притеснения” и още по-малко „угризения”. Това само би създало нестабилност в иначе крехката душевност на министъра, би разклатило емоционалния и духовния му баланс. А това неминуемо би се отразило негативно на работата му.
„Дреме ми на гъза!” – често чуваха най-близките му хора да проронва нежно в съня си. „Горкият” – мислеха си те – „дори на сън му се привижда, че е на работа…”
Нооо… те, неговите близки, се тревожиха за здравето му. Съпругата му често му даваше гинко-билоба, витамини и разни други хапчета (дето и бабата ме тъпче с тях…), с които министърът закрепваше стройното си и снажно 130-килограмово тяло, извисяващо се над почти всички третокласници в света. Когато близките му подчинени се опитваха да го накарат да се погрижи за здравето си, той тактично, но решително отклоняваше предложенията:
„Стига глупости, бе тъпанари с тъпанарите! Аз съм в перфектна форма! Кръгът е най-съвършената форма, ясно ли е!”…

Старецът се смееше сам на шегите си, а другите с досада го наблюдаваха. Отпи яка глътка от чашата с вино и продължи:
-- Важно за един министър е да уважава електората си и да бъде близък с народа. И точно поради тази причина, както вече споменах, той уважаваше електората си и по-точно женската част от електората (все пак той беше нормален, а не от ония, дето правят скандали с извратените си предпочитания… я към мъже, я към деца!) и още по-конкретно – частта между 17 и 30 години. И беше много близък с тях. Дори си мислеше, че никога не е имало министър, който да е толкова близък със своя електорат. Но грешеше. Това го знам от Груйо, дето работеше навремето в министерството… Случи се един прекрасен слънчев ден да пътува точно по такава леко неслужебна дейност по опознаване на електората. Слънцето грееше още от ранна утрин, небето беше обляно от слънчевата светлина и единственото малко облаче на хоризонта сякаш пътуваше заедно с колата на министъра. Все едно му правеше компания и закачливо се надбягваше с черния брониран мерцедес. Птичките пееха, вятърът около магистралата пееше пролетна песен, играейки си с цветовете на току що разцъфналите дървета и храсти.
Министърът обаче беше мрачен и нямаше много поводи за радост. Пролетта не означаваше нищо за него. Седеше на задната седалка, намръщен, с половин ухо слушаше златните хитове на Лили Иванова и четеше вестник през тъмните си очила. Буквите от вестникарските писания се отразяваха в черните стъкла…

Старият започваше да загрява. Историята го увличаше:
-- Сцената силно наподобяваше естетиката на оня филм… „Матрицата”. Тоя филм беше един от най-омразните на министъра. Той винаги се възмущаваше от него. Не му харесваше, че кльощавият скокльо бие агентите. Фактът, че някой може да бие агенти, никак не се нравеше на министъра. Ако сега седна да ви разправям защо, съвсем ще се отклоним, а и аритметиката в задачата „агент – министър – агент” не е трудна за разгадаване, нали? Не искам да ви подценявам.
Погледна към другите. Повечето се правеха, че слушат, един се въртеше нервно, сигурно му се ходеше до тоалетната, а един си човъркаше носа.
-- Във вестника пишеше – продължи дядото, - че популярността на министъра главоломно падаше, а тази на роднините му от женски пол – главоломно се качваше. Вече тези статии започваха да стават все по-чести и по-чести. Първоначално започнаха по три пъти в месеца, после всяка седмица, после по два пъти в седмицата, а накрая станаха ежедневни…
„Хммм… странно…” – помисли си министърът, гледайки злобно вестника, - „явно някой се опитва да ме…”
„Хммм… странно…” – помисли си шофьорът му, гледайки злобно министъра в огледалото за обратно виждане, - „явно никой не може да го…
Залисан в мрачни мисли, министърът не усети кога пейзажът навън започна да се променя. Ефирната пролетна картина отстъпи място на една друга – по-черна. Минаваха през район, пострадал от наводненията, случили се неотдавна. Разпилени отломки напомняха мрачните дни. Изкоренени дървета, храсти, преобърнати коли и камиони, разрушени къщи и какво ли още не, което веднага би напомнило на министъра дългите седенки, които посещаваше всекидневно, когато задържаше собственоръчно ожесточението на тълпата. Подпомаган единствено от волята, силата на духа, вярата, принципността и осемстотинте униформени полицаи и специални части. Веднага би му напомнило на онези дни, стига само да си вдигнеше погледа от вестника и да погледнеше навън.
Вдигна поглед и погледна навън.
Веднага гледката му напомни онези дни на тревоги (тревогите, както казах, не бяха много присъщи за един министър).
„Добре, че не съм по работа…” – помисли си той.
И, наистина, добре, че разходката му беше от изключително лично естество. Така можеше да избегне всякакви официалности, бягайки от журналистите (които, чрез някаква вълшебна сила, винаги го намираха). Те обикновено не биха представлявали проблем за неговите 130 килограма, но все пак от партийното ръководство бяха пуснали инструкции за поведение. И превръщането на фоторепортерите в кегли не беше част от това, което се очакваше от един европейски министър. Употребата на сила при бягство от журналисти им беше разрешена не повече от два пъти на месец или при неофициални пътувания. Тъй като неговите два пъти бяха вече изразходвани (после беше така добър да изпрати цветя на фоторепортера в болницата), сега се зарадва, че визитата му беше неофициална. Сещайки се за това, той си помисли:
„Хмммм, напоследък болниците се напълниха с фоторепортери… Защо не вземат тия момчета да потренират в залата? Да изкарат едни курсове ли… що ли…? Жалко, че медиите са толкова нехайни към служителите си.”
Прогони тези мисли, те не му помагаха да се чувства по-добре. Загледа се в селските пейзажи наоколо. Друга една мисъл се стрелна през главата му – дали ще има време да мине да види майка си? Обичаше да минава оттам и да товари багажника и задните седалки на бронирания мерцедес с компоти, туршии и щайги с ябълки. Време… Щеше да има, разбира се. Времето зависеше от него.
Вестникът беше осеян със статии за неговите колеги, министрите. Всеки беше намерил място в днешния вестник. Всеки имаше с какво да се похвали или по-точно имаше нещо, с което не искаше да се хвали, но журналистите бяха успели да надушат. Един от тях, който вероятно беше или от латиноамерикански, или от арабски произход, защото имаше толкова много имена, че самият той не можеше да ги запомни и често се объркваше… на едно място се подписваше по един начин, на друго – по друг… и така… та този министър го бяха сложили на 12-та страница и с продължение на 25-та. Къде-къде по-назад от нашия министър. Били го хванали в роднински каши, участия във фирми и такива неща. Нашият министър си помисли: „Много разбират тия лумпени избиратели какво е да си министър! Нали това е част от нашите задължения! Но кога ли ще разберат те, кога ли… никак не е лесно, а те, отгоре на всичко и ни обвиняват, че си вършим работата… Нищо, кажи им, те ще те разберат!”
Тази семейна министерска каша го подсети за негова една такава: когато още беше само съветник на един зам.-министър, в едно друго правителство, в едно друго министерство. Отдааааавна, отдавна, много отдавна, когато беше по-млад: Тогава синът му беше задигнал няколко автомобила, а хората ревнаха, че бил престъпник. Как ли пък не, престъпник… дете като дете, палаво. Заиграл се и направил пакост, на кое дете не се случва да направи пакост? Пък те като гракнаха, че бил престъпник и че съветникът на един зам.-министър не можел да си позволява такава разхайтеност в семейството си, че той, едва ли не, го покровителствал… Е, помогна му да не влезе в затвора, дори малко му помогна и да му изплатят обезщетение за психологическите травми, които този скандал му нанесе. Собствениците на автомобилите доброволно се отказаха от тях и ги подариха на сина му, като извинение за стреса, който му причиниха. Но кой баща не би го сторил?!
-- Кажи им… те ще те разберат… - продума тихичко, сякаш в отговор на собствените си мисли и спомени.

На следващия ден вече беше свършил задачата по вътрешно-електоратния ПиАр с електоралната единица, която той приемаше за представителна извадка на населението. И понеже я приемаше за такава, се чудеше защо народът е недоволен. Той купуваше на народа бижута, купуваше на народа палта, апартамент и вила, лека кола и джип, почивки на разни екзотични места по света, че дори и ремонтира къщата на майката на народа… а народът пак недоволен. И по вестниците лоши работи за него и за колегите му министри. Че нали всеки министър отглеждаше по една-две представителни извадки. Но явно угодия на тоя народ няма.
Шофьорът му подаде сутрешния вестник, пожела му красив ден и му отвори вратата на бронираната лимузина. Министърът седна вътре и зачете заглавията от първа страница:
„Взимат имоти на нарко-бос…”
-- Я вземат, я не вземат…
„Банките на война за парите ни…”
-- Не и за моите.
„Пияните шофьори на съд за 3 дни…”
-- Хе, хе, хе, глей’ к’во пишат за шофьорите! Кога го направихме това…? Не помня.
„Билетчето в София става левче…”
-- Браво, реформаторска нагласа! – каза мъдро министърът и затвори вратата на мерцедеса.

На втора страница имаше статия за латиноамериканско-арабския му колега с десетте имена. Пишеше, че щял да става журналист. „Хубаво е да покажеш чувство за хумор, - помисли си министърът, - да не им показваш, че съжаляваш и че ще ти липсва тортата! Само така, твърдо и с хумор, да ги е яд и да не мирясат! Да видят те… лесно ли се яде баницата откъм другия край!”

Тук компанията тотално беше загубила интерес в историята и почти не слушаха какво разказва старецът. Говореха си помежду си, хилеха се, от време на време го поглеждаха, пускаха шеги по негов адрес и му се смееха. Само Джими все още слушаше, но и в неговото лице явно се четеше досада. Не искаше да го обиди и слушаше с половин ухо.
-- Слушай, старец – прекъсна го Джими, - историята е за оставката на министъра, не за приключенията на министъра. Разбираш ли?
-- Да бе. Но нали искаше приказка, история за министъра? За едната оставка ли само да ти разкажа? То в три изречения само ще го събера. Айде стига!
-- Как в три изречения бе! Ти луд ли си? – обади се един от компанията, която вече дружно и видимо се люшкаше на дървената пейка в кръчмата и заливаше ефира с шум и алкохолни изпарения, почти като хъшове в кръчма.
Тогава се развихриха едни сериозни приказки, едни присъединителни и предприсъединителни фондове, дето били спрени, едни мутри, наркотици, разработки, следствие… Всички нормални неща, дето се говорят, когато хората свалят правителства и правят революции откъм кръчмата и масата.
-- Слушай, момче – прекъсна го старецът, - тия неща много добре ги знаем! Искахте история за оставка, нали?! Тия неща, дето ги говорите, до оставка на български министър няма да доведат! Историята знае и помни! Никви наркотици, глупости, следствия, фондове, никви пет лева! Аз се пъна тука да измислям фантасмагории, ти пак вестникарското мислене, новини, та новини! Няма да има новини, разбираш ли? Само в моята история ще има оставка, щото е измислена.
-- Добре бе, оставете го стареца да продължи.
-- Добре… - той отново се намести, притвори очи и продължи да разказва. Един от компанията вдигна ръка над масата и му показа среден пръст. Джими му бутна ръката преди старецът да го види и му направи жест да мълчи.
-- Ето как виждаше нещата министърът… „Ще разследваме областните, ще сменяме шефове, ще ги преобърна съвсем!” Мислеше си това, което би си мислел един министър в ситуацията, в която беше изпаднал. Тия ситуации, рано или късно, се случваха на всеки министър.
По пътя обратно към София, министърът гледаше все още наводнените райони, цъкаше с език и си мислеше за работа: „Ай, ‘ше им…” Тогава му звънна телефонът. Погледна. Непознат номер. Това означаваше само едно: журналисти.
-- Ало. Да, аз съм. Не. Не. Не. Да. Не. Не мога да коментира в момента. В момента съм в полу-отпуска. Не. Да. Не, това не влиза в моите правомощия. Не. Има си органи, ще разследват. Те ще кажат.
И затвори.
Помисли си колко ли хубаво би било да хване една златна рибка, да му изпълни три желания…

Джими, предусетил накъде старецът повежда разказа, се намеси:
-- Ааааа не! Сега ако намесиш златни рибки и магии, си отивам. Не стават тия глупости! Хората искат сериозна история, не златни рибки!
-- Ама знаеш ли колко хубав край си бях наумил… - премигна старецът леко сконфузен.
-- Не.
-- Щеше да ‘фане златната рибка и да си пожелае да бъде най-обичаният министър… не, чакай, жена му щеше да я ‘фане и да си пожелае той да бъде добър министър и да не се тревожи за нищо и тогава прас! … щеше, ей така, от нищото да каже на хората, че си подава оставка, щото така би направила рибката… и сам няма да повярва… и…
-- Не става!
-- Защо бе?
-- Не става, ти казвам. Друг финал трябва! Тоя с рибката, не минава! Аз да не съм Тери Пратчет… Да седна да го напиша това, че и да успея да го направя хубаво! По-реалистично ми трябва!
-- Ти да не се напи? Каква доброволна оставка на министъра ще е реалистична?
-- Ти се бъзикаш с мене!
-- Е, да, ма нали ти пръв почна – с това „доброволната оставка на министъра”…
-- Както и да е, карай. Няма да пишем история…
-- Не бе… чакай! Чакай, ще ти измисля друг финал. Дай ми малко време… - старецът захапа студената лула и се замисли. Всички останали отдавна вече бяха изгубили интерес в историята и се забавляваха като пееха кавър-версията на култовия хит „Кен-лий” и тресяха стените на кръчмата. Горе-долу продължителността на песента беше времето, достатъчно на старецът да измисли другия финал:
-- Министърът нали си има асистенти?
-- Да.
-- Слушай тогава: Министърът разбра, че има нарочена среща с големия шеф, с големия… министър. Тъкмо се прибра към София и му съобщават, че има светкавична среща с големия шеф и да внимава, защото сградата е обсадена от журналисти.
Четиримата асистенти на министъра го посрещнаха заедно с охраната и разбутаха фоторепортерите и журналистите, само един оператор, който бил по-едър, не успяха да преместят веднага и министърът, опитвайки се да се промуши, си блъсна главата в камерата му. После един от асистентите му едва го удържа да не избълва каруцарската псувня, която очевидно се задаваше откъм министерската уста, свикнала със суровия аграрно-културен живот в предминистерските години.
Влезе министърът при големия шеф. Той стана и го посрещна:
-- Затворете вратите, ако обичате.
Сконфузен, министърът леко се приведе (рефлекс, развит през годините вярна служба) и изпълни нареждането. Усещаше, че съдбата му вече не е в неговите ръце. „Какво ще стане сега с мен? С жена ми? Децата? Семейството? Родата? Брат ми и неговите строителни фирми? Аз… горкият аз! Дано не пита за декларациите, че ми ги няма!”
Сега… какво са си говорели те вътре е тайна, пък и не е важно… и можем да се досетим, но ефектът е важен.
Асистентите на министъра също бяха държани в неведение за развитието на срещата. И понеже бяха свикнали да действат на всички фронтове, при всякакви обстоятелства и сценарии (истински оперативни герои!), се подготвиха отново с два възможни сценария. План „А” и план „Б”. Единият предвиждаше оставка, другият… ясно какво.
Излезе министърът от кабинета на големия шеф и се запровира през редиците на журналистите. Лицето му беше сурово и не изразяваше никаква емоция. Суров. Намръщен. Същинско достолепие. Питаха го какво е станало, какво е решението му, какво са си говорили те с големия шеф. Отказваше да коментира, казваше само, че ще направи изявление на брифинг след десет минути. Тълпата го следваше и не се отказваше от въпросите си. Уклончиво им даваше да разберат, че той, както винаги, се е намерил по средата на море от компромати, лъжи и засади, но е излязъл с достойнство. Или поне той си мислеше, че нечленоразделното му бръщолевене носеше такъв смисъл.
Асистентите му се засуетиха. Поради грешка на охраната, те не бяха допуснати до министъра цели седем минути. Залата за пресконференции се пръскаше по шевовете, операторите разположиха стативите и настроиха камерите, журналистите сложиха микрофоните и диктофоните си на президиума. Запалиха специалните телевизионни прожектори, залата грейна и се нажежи. Въздухът се изпълни с прах и задух. Всички се надпреварваха кой да седне по-напред. Един през друг даваха мненията и предположенията си за развитието на нещата.
А от другата страна на стената, в съседната стая… министърът беше спокоен. Неговото напускане беше отложено за друг път. Само трябваше да мине брифингът и всичко се връщаше постарому. Големият шеф се беше смилил. Партията му беше гласувала доверие. Скандалът беше управляем. Само ако можеха асистентите му да дойдат по-бързо, за да му дадат речта, която да прочете. Знаеше, че те имат такава. Те винаги имаха. Не беше присъщо за тях да се мотаят. Прати да ги намерят. Намериха ги между журналистите, докато опитваха да убеждават суровия служител от охраната, че са асистенти на министъра. Единият държеше две папки в ръцете си. Когато видя представител на министерския антураж, веднага го попита какво е станало. Как са се развили нещата? Оставка или не? Ще си търси ли нова работа или ще си изплати най-после третата ипотека на апартамента в Люлин? Другият се наведе и подшушна резултата от срещата.
-- Браво! – кресна асистентът, - План „А”! - по реакцията му и другите разбраха и си отдъхнаха. Смигнаха си съзаклятнически и се успокоиха. Браво, наистина.
Минаха през охраната, поведени от пратеника, стигнаха до министъра минута преди излизането му и му връчиха речта.
-- Радваме се за Вас, господин министър.
Министърът не отговори нищо. Взе папката и излезе на сцената на великия цирк. Тълпа. Шум. Светкавици. Камери, прожектори, микрофони. Въпроси, въпроси, въпроси! Шум от включване на микрофон. Лека микрофония. Министърът започна да говори.
Главният асистент се обърна към другите:
-- Момчета, имаме проблем… - в ръцете си държеше синя папка, на която пишеше ПЛАН „А”. Значи министърът беше взел папката с речта за…
-- ОООО НЕ!
Две минути министърът говори за „така създалата се ситуация”, докато асистентите се опитваха да му дадат знак да спре. Ръкомахаха горките, скачаха. Но министърът беше забол главата си в листа и не спираше.
Жена му гледаше изказването му пряко по телевизията. Колегите му министри също. Големият шеф се беше разположил в удобното си кожено кресло в кабинета си, който се намираше съвсем близо до мястото на основното действие, и също наблюдаваше със задоволство прякото предаване от залата за пресконференции.
Асистентите усещаха надигащата се вълна от паника в сърцата си и буци в гърлата.
В един момент се чуха заветните думи, изписани по-рано от един от тях в така наречения ПЛАН „Б”…
-- Затова аз, в желанието си да запазя чист авторитета на властта, на повереното ми министерство и цялото правителство, както и на неуморните и трудолюбиви хора, с които имах честта да работя толкова време рамо до рамо… реших да подам оставката си още сега…
-- КАКВО!!! – кресна големият шеф в кабинета си.
-- Какво! – жена му изпусна купата с канелените сладки до телевизора.
-- Какво… - прошепна сам на себе си министърът. – Как…
Погледна към част от „неуморните и трудолюбиви хора, с които беше имал честта да работи толкова време рамо до рамо”… тоест към асистентите си. Единият седна на земята, другите двама стояха втрещени и бели като платна, а четвъртият вдигна рамене, сякаш за да каже: „Случва се, господин министър. Грешка.”
Министърът се опита да каже нещо, но в този момент подът се завъртя, таванът го захлупи и всичко наоколо стана черно.
Министърът в оставка припадна на президиума…